Сама съм! Вървя по улиците, гледам в лицата на хората. Виждам, че съществуват, че ги има, но мен ме няма. Никой не ме вижда, никой не ме забелязва, като някаква безплътна сянка се движа между минувачите.

Цял живот съм с това усещане, а съм само на 23. За сметка на това се чувствам като на 223. Винаги съм се опитвала сама да градя щастието си, да съм част от нещо, някой да знае, че ме има и да го е грижа. Никога не се получи.

Мога да кажа, че имам малко приятели, за сметка на това истински, поне за това съм благодарна. Но само те не стигат. Всеки, който на моменти се е чувствал САМ на тази планета знае за какво говоря.

Липсва ми човека с главно Ч. Липсва ми този, който ще е до мен, всеки ден, когато аз имам нужда от него, когато той има нужда от мен. Липсва ми!

Господи, звучи толкова банално, но това е истината. Че нали това е период от живота на всички нас, да намерим второто си аз.

Ех, защо не успявам? В този случай някой може да си каже, "За всеки влак си има пътници". Жалко само, че моя е дерайлирал някъде между пубертета и 20-тата ми година. Вече дори и не го очаквам. Уморих се от напразни усилия, напразни надежди, напразни мечти.

Защото всичко в крайна сметка завършваше по един и същ начин. А именно аз бях "нищото"за другия. Стараех се, давах всичко от себе си, но не се получаваше... И винаги търсех вината в себе си.

Какво ми има? Защо така отблъсквам хората? Мисля си, че в мен има нещо, което просто ги дистанцира...нямам представа. И сега след две поредни разочарования в които съм влагала всичко, третото е на път. Той знае какво чувствам към него и за награда и "поощрение"не спира да ми обяснява за мимолетните си флиртове и как днес излизал с тази, а утре с еди коя си, къде ходят, какво правят, докато аз не съм заслужила никакво внимание. И колко приятно се е чувствал, и колко хубав е живота!

Много ме боли... Само аз знам колко ми струва за да не проличи. На моменти ми се струва, че той се храни с човешката болка, тя му дава сили да продължава да говори, да продължава да наранява...

Самотата ме задушава, до такава степен, че просто не мога да намеря смисъл в живота си...

Неискам да живея по този начин... Но се страхувам от смъртта...