Аз съм на 30 и преди година и половина се наложи моят приятел да замине за Канада без мен, след 4 години дълбока и емоционална връзка. Не че не можеше да ме вземе, но ми беше обяснено как документите били подавани по един начин, не можело да се сменя статуса, т.е. не можело да се ожени за мен, понеже това ще му провали заминаването. Но след многобройните обещания как това не е края, все още нищо не е направил за нас,а само обещава как съвсем скоро ще се върне за да се оженим и да продължим живота си заедно. След като го чаках повече от 2 години да направи тази крачка тук в България и му се молех, и плачех... Все пак той си замина.

Беше ми писнало, мислех да го заменя за друг, да го забрава, да го изтрия от съзнанието си... Първите месеци даже не исках да чувам за него, почти не сме обшували. Но той продължаваше да ми пише и да се обажда, само дето аз не исках и да чуя...

Опитах се няколко пъти да започна живота си отново. Казвах си, аз съм хубава, образована, умна, мога да имам когото поискам. Глупости! Попадах на мъже, за които дори не ми се говори. Повече се нараних, отколкото си помогнах. Оказасе, мили дами, че днешния мъж се страхува да се обвърже, но това е друга тема, за която може би трябва да се пише другаде.

Както и да е - отказах се от тези мераци и реших да се опитам да продължа живота си сама. Да се концентрирам върху работата и т.н. Но след известно време сякаш яда към бившия ми беше избледнял. Започнаха да се връщат всички спомени с него в главата ми, да се сещам по-често за него и започнахме да възобновяваме отношенията си малко по малко - това стана преди около 4 месеца. И аз взех решение да оставя всичко тук и да започна живота си с него наново - там. Да му се доверя... Това разбира се ако му вярвам на обещанието,че след няколко месеца ще е тук за мен. Не ми беше лесно да взема това решение. Първо отивамна място, където ще разчитам есинствено на човека, който ме остави за да се погрижи за себе си и пренебрегна моите желания и чувства. Второ - там е неговото семейство, а моето е тук, заедно с всички приятели, които имам...

Както и да е. Започнахме всеки ден да си говорим в чата. След работа не се чудех къде да се запилея по кафета с приятелки, а бързах към да се прибера и да го заваря в icq преди да е излязъл за работа. Нещата вървяха чудесно.. допреди 1-2 седмици, когато 2 пъти го чаках,а той не се появи,а после ми изтъкваше глупави причини... и се наложи в яда си да му напиша 2 гневни смс-а, което явно обърка всичко.... Той започна да се държи ужасно. Била съм му налагала контрол. Не можел все да е на мое разположение....

Започна да ми напомня как съм се държала с него като е заминал, как съм го пренебрегвала и обиждала. Ами той си го беше заслужил. Защото 2 години ме лъга,че ще се ожени за мен и накрая си хвана куфара и ме остави сама. И аз сега решавам да простя всичко и да започна наново и то с риск,че тези обещания може никога да не се испълнят, а вместо това трябва да слушам упреци как съм се била държала преди. Мисля, че трябва да е благодарен, че все пак намерих сили да му простя и да взема това решение да изоставя досегашния си живот заради него, и да замина в непозната страна с непознати хора.

Упреква ме, че съм лицемерна, че не го обичам а се преструвам, което не е така. Защото ако не беше силната любов, която изпитвам, никога нямаше да намеря силите да ми простя това, което ми причини.

Както и да е. В последния раговор си казахме лоши неща, може би и на двамата се е събрало много, но аз не можах да понеса обидите, след всичко, което се наложи да изтърпя и след като ми провали целия живот и срина всички мечти.... Дори ме разплака, а като му го казах, тои каза, че аз просто съм си такава - ревлива.... Не мисля, че заслужавам да бъда обиждана, след всичко, което се наложи да изтърпя.

Затова му написах, че това е краят и че за мен нещата са приключили. Боли ме много, но няма как - такъв е живота. Не мога да позволя да бъда унижавана отново, след като веднъж съм събрала сили да простя. Втори път може и да нямам.

Не знам за какво пиша всичко това. Може би се надявам някои да го прочете - това ще ме накара да се почувствам по-добре. Дории да няма коментари, ще се радвам, че съм го споделила в момент, когато ми е тежко.

Сега чувствам само самота и знам, че едва ли ще срещтна човек на който да се доверя отново....