Омръзна ми да съм сама... Омръзна ми да се чувствам нещастна.Искам поне веднъж в живота ми да усетя какво означава да бъдеш истински щастлив!Вървя по улиците и срещам хора...хора всякакви..Едни от тях щастливи...други тъжни..Заглеждам се в лицата на щастливите(може би защото искам да бъда като тях...) ....и ги виждам усмихнати...влюбени...

Чувствам се изгубена...Изгубена в нищото...И толкова далеч от реалността..а същевременно живея в нея..На 19 год. съм,а никога не съм имала приятел...искам поне веднъж да усетя какво е да си истински влюбен ...и съответно ..някой да обича теб..Вече започнах да губя надежда...Не вярвам,че някога ще срещна подходящият човек...Явно ми е писано да съм сама завинаги...

Сама и нещастна...

В училище също не бях кой знае колко щастлива...Нямах мн приятели...да не кажа никакви...Съучениците ми ми се подиграваха за какво ли не...След седми клас кандидатствах и влязох в хубаво училище,но не попаднах на свестен клас...побъркваха ни от подигварки (мен и още едно момиче)... Не искам да изпадам в подробности...просто не мога да се преборя изцяло с това и да разкажа точно какво се е случило...Знам само ,че беше ужасно...Вследствие на това напълнях с повече от 15 кг...От 58 станах над 70...за отрицателно време...Това допълнително ме караше да се чувствам зле. Междувременно се преместих и в друго училище с надеждата,че нещата ще се оправят..но уви...Там не беше по-различно...Тъй като вече бях напълняла..почнаха пък затова да ме бъзикат...И понеже аз единствена от целият клас си нямах приятел...те и за това ми се присмиваха...и ме караха да се чувствам зле...много зле...Даже бяха измислили нещо като стихче... звучеше така.."сочна сочна ..непорочна.." и си го припяваха...Как съм се чувствала не ме питайте...

По едно време бях много зле от психологическа гледна точка вселдствие на случващото се в училище...почти се бях побъркала...Дори не ходех на училище...Просто защото не исках да чувам подигравките им...

Затворих се в себе си...Вече шеста година живея така...В няква самота...И се опитвам да се преборя със себе си,но ми е трудно...А като се погледна в огледалото ми идва да се гръмна!Поглеждам се в огледалото и в ушите ми кънтят думите на съучениците ми...

Подиграваха ми се,че съм дебела,че съм зубър,че ми пишели оценки заради наградите,че си нямам приятел...Държаха се зле...И това ме караше и все още ме кара да се чувствам ужасно!!!...И до ден днешен изпитвам трудност дори и само да изляза от вкъщи...Все имам чувството,че каквото и да направя всички ще ми се подиграват...или за нещо което съм казала...или за начинът по който изглеждам...

Не искам да живея повече така!Омръзна ми!Искам поне веднъж в живота си да разбера какво е да си истински харесван...да разбера какво е любов...ако изобщо съществува...

Това е от мен...просто исках да споделя...