Здравейте на всички  членове на клуб САМОТА.

Накратко ще  разкажа  моята историйка  житейска,за да  ви  кажа   след това как  аз съм  решила да се справя със самотата.

Ожених се на 22 години. На следващата  година почина брат  ми, след което  започнах  да гледам  на света с други  очи. На следващата година родих  дъщеря си,  което много ме  промени и не след дълго се разведох,което съвсем ме допромени. Беше  ми  много трудно  с малко дете  в чуждия  град.

Винаги ме  е било страх  от самотата. Дори  е  имало  случаи  когато  като останех  сама и  ме обземаше  паника.Но неволята  на какво ли  не ни  учи.  Свикнах с нея. Дори ми  е добре с  нея. Понякога  ме боли че ми  е много самотно, но...така и не срещнах подходящия  мъж.

Имах  всякакви връзки   - ангажиращи и неангажиращи, но така и не срещнах  НЕГО. Вече съм на 38  и съм се отказала   да го търся. А  и толкова  много съм  свикнала със самотата,че  не мисля че  бих могла да я  заменя с  дразнещи  мъжки навици които трябва да  се опитвам да  не забелязвам. Със самотата се  привиква,но не трябва да се гледа на нея  като на нещо страшно.

Има  една мъдрост - семейството е като кръг  в който  тези които са отвън искат да влязат  а тези които са вътре искат да излязат. Затова  за самотата няма  гаранция  и не зависи от коя страна на кръга  си. Аз за себе  си съм  решила  след години  да   отида към някоя мисия на международна организация. Има къде ли не. Всичко съм проучила. Хем  ще правя благородно  дело, хем е предизвикателство, а  и много интересни  хора  ходят  по такива  мисии.Та ще си  взема самотата под мишница  и заминаваме.

А може да срещна  интересна личност и   да  си оставя самотата на някой самотен  остров.Та искам да  завърша  с това  -- мисията  е ключа. Правете добро,съчетайте  го с приключение и самотата  не  е толкова страшна.