Здравейте на всички!
Пиша за първи път и повод затова е един мой невероятен проблем, с който повече не мога да живея! САМОТАТА!
На 25 год. съм мъж от София. Животът така ми стече ми се наложи да се сблъскам с най-ужасната му страна, а именно загуба на близък човек. Още преди да стана на 18 се сблъсках с този ужас, след това до днешния момент го преживях още два пъти. Дойде ми наистина в повече. Дори самия аз не знам на моменти откъде съм намирал сили да живея.

Но със сигурност ако имах сродна душа до себе си щеше да ми по-леко. Но уви. Пред 7 години голямата ми любов загина в зверска автомобилна катастрофа и това ме съкруши. Дълго време бях в шок и не исках да поглеждам други жени. Станах студент и се надявах, че там средата ще ми помогне и ще попадна на на свестни жена, както с много хора е ставало но уви не стана. Всички ми се виждаха много под нейното ниво и това си беше истината. Самотата продължаваше да ме наляга жестоко, по стечение на обстоятелствата останах без приятели, някои заминаха за провинцията, други за чужбина, и така останах без компания и то в годините в които това е най-фатално.

Като гледам колегите около мен, които повечето са до 30 си имат сериозни връзки, някои от тях деца. Понякога жестоко им завиждам. Викам си \"де да бях на тяхно място\". Знам, че и те не са лишени от проблеми, но нали знаете всеки мечтае, затова което няма. Аз до този момент не съм имал сериозно гадже и тази мисъл ме побърква, като гледам останалите, колко са напред с материала.
В никакъв случай не се имам за задръстен даже напротив. Материално ми състояние е нормално, като на повечето хора. Мисля си понякога, дали нямам високи претенции, но си казвам, че вероятно не е така, защото искам просто съдбата да ме срещне с една млада преуспяваща жена, която да има всички или поне част от общоприетите добродетели, а не някакви лигли, дето ти цицат парите и искат по цял ден да се на кафе. Пробвал съм много пъти по сайтове за запознанства без резултат.

Ето идва сезона на отпуските и аз засега ще си остана за осма година в София, без да отида никъде, защото няма с кой? Уверявам Ви чувството е ужасно. И сега след, като се прибера, ще си легна угнетен и утре пак същото.

Вече доста пъти съм си мислил дали да не консултирам с психолог, но все не мога да се наканя. Надявам се да изляза от тази дупка и без лекарска помощ.

Понякога се чувствам толкова угнетен че съм способен и от най-малкото нещо да се разплача, като малко дете. А и така е от години. Имам чувството, че ще се побъркам, това не го пожелавам и на най-големия си враг. Пък и аз съм такава натура, че това още повече тежи...
Дори, когато пиша тези редове ми се насълзяват очите, защото знам, че това са ми златни години, които аз не мога да изживея по начина по който искам. Просто не се получава. Чудя с какво заслужих тази съдба.

Съжалявам, че се получи по-дълго но нищо от това не можах да спестя.
Благодаря!!!