Здравейте, сигурна съм,че това ще е  "поредната " история за самотата, но дори и аз не знам защо искам да я споделя. И така от доста време насам си живея с нея...

Преди години имах истинска сериозна връзка, онзи човек наистина беше моята половинка, чувствах го като част от мен. Бяхме пред брак, но изведнъж се появиха много  "сериозни " аргументи против това.

Разделихме се. Сама не зная как го преживях...излишно е да обяснявам колко трудно и тежко ми беше. Мина време и започнах да се срещам с други...обаче изнервящо започна да се повтаря един и същи сценарий...всичко е ОК до един момент и изведнъж просто край...без особена причина.

И така една връзка, друга връзка ....трета връзка. Започна да ми писва да слушам колко готин човек съм, ама просто....нещо се  "разминаваме " и че причината никога не е в мен....Само, че аз започнах да вярвам, че именно в мен е причината.

Може би след толкова години в самота, всеки път срещайки някого толкова силно се надявах този път да се случат нещата, че всъщност ги стопирах.

И така продължавам да си живея с нея- самотата. Ужасно гадно се чувствам, нямам желание да излизам с приятели, защото повечето са двойки и ми става още по-самотно.

А още по-гадно ми става, когато започнат да ми дават акъл за си намеря най-сетне  "някого ", защото така  "свободно " било до време....дали наистина си мислят, че има някой във възторг от това, да е сам на всички празници, делници, вечери, нощи....

Има дни, в които имайки много работа не ми остава време за чувства, но има дни, в които още от сутринта ми е ужасно самотно....и се питам- докога?