Истински истории
Rozali.com » Истински истории » Самота
Самотна и объркана
От: Анелия, 13.08.2008
Пиша това,надявайки се че може би ще ми дадете съвет как да се справя...
Аз съм едно 23 годишно момиче.Студентка съм.Единственото нещо,с което винаги съм се справяла много добре беше училището.Преди да вляза в университета бях изпълнена с амбиции,но тъй като специалността ми е трудна,понякога ми е трудно да се справя с изпитите и имам чувството,че вече и да уча не мога.Постепенно амбициите ми започнаха да изчезват.
Чувствам се ужасно неразбрана и самотна.Имам чувството,че никой не ме разбира,но по-лошото е,че понякога дори аз самата не се разбирам.
Бях едно послушно и усмихнато дете,което нямаше много приятели,но се радваше на малките неща.Детството ми беше трудно.Родителите ми постоянно се караха и продължават да го правят,а и майка ми винаги е била много строга с мен.Понякога си мисля,че вината да съм такава донякъде е нейна.Баща ми,обаче,почти не се интересува от мен.Никога не ми се е карал,но и никога не ме е питал как съм или как е минал денят ми.
След като завърших основното си образование останах и без приятели.
Винаги съм била притеснителна и трудно завързвам приятелства,а ако си намеря приятелка тя по един или друг начин ме предава.В университета ми е много трудно да си намеря приятели,защото не намирам общи теми с колегите.Чувствам се някак по-пораснала от тях и колкото и да се опитвам с изключение на едно-две изречения няма какво друго да им кажа.
Имам чувството,че проблемите ми с всеки изминал ден все повече се задълбочават.Постоянно изпадам в депресия.Чувствам се самотна.Цяло лято си стоя вкъщи.Иска ми се да изляза,но няма с кого.Не работя,защото ми останаха изпити за септември и трябва да уча.Но дори не мога да уча спокойно.А дори и да имам възможност да работя,не знам какво,защото съм толкова притеснителна,че дори и по телефона за някоя обява за работа не мога да се обадя без да се разтреперя,а на интервю напрежението ще е тройно по-голямо.
Имам нужда да срещна любовта и да обичам и да бъда обичана,но вече имам чувството,че и това няма да се случи.
И така времето минава,а аз се чувствам все по и по-зле и не знам дали някога този ад ще свърши,защото колкото и да искам да бъда като останалите, не мога да го постигна...
Аз съм едно 23 годишно момиче.Студентка съм.Единственото нещо,с което винаги съм се справяла много добре беше училището.Преди да вляза в университета бях изпълнена с амбиции,но тъй като специалността ми е трудна,понякога ми е трудно да се справя с изпитите и имам чувството,че вече и да уча не мога.Постепенно амбициите ми започнаха да изчезват.
Чувствам се ужасно неразбрана и самотна.Имам чувството,че никой не ме разбира,но по-лошото е,че понякога дори аз самата не се разбирам.
Бях едно послушно и усмихнато дете,което нямаше много приятели,но се радваше на малките неща.Детството ми беше трудно.Родителите ми постоянно се караха и продължават да го правят,а и майка ми винаги е била много строга с мен.Понякога си мисля,че вината да съм такава донякъде е нейна.Баща ми,обаче,почти не се интересува от мен.Никога не ми се е карал,но и никога не ме е питал как съм или как е минал денят ми.
След като завърших основното си образование останах и без приятели.
Винаги съм била притеснителна и трудно завързвам приятелства,а ако си намеря приятелка тя по един или друг начин ме предава.В университета ми е много трудно да си намеря приятели,защото не намирам общи теми с колегите.Чувствам се някак по-пораснала от тях и колкото и да се опитвам с изключение на едно-две изречения няма какво друго да им кажа.
Имам чувството,че проблемите ми с всеки изминал ден все повече се задълбочават.Постоянно изпадам в депресия.Чувствам се самотна.Цяло лято си стоя вкъщи.Иска ми се да изляза,но няма с кого.Не работя,защото ми останаха изпити за септември и трябва да уча.Но дори не мога да уча спокойно.А дори и да имам възможност да работя,не знам какво,защото съм толкова притеснителна,че дори и по телефона за някоя обява за работа не мога да се обадя без да се разтреперя,а на интервю напрежението ще е тройно по-голямо.
Имам нужда да срещна любовта и да обичам и да бъда обичана,но вече имам чувството,че и това няма да се случи.
И така времето минава,а аз се чувствам все по и по-зле и не знам дали някога този ад ще свърши,защото колкото и да искам да бъда като останалите, не мога да го постигна...
