Движа се по шумния булевард “Витоша”.
Не бързам,вървя бе цел, без посока.
Очите ми са празни.
Усещам погледите около себе си - на отдъхващи мъже по кафенетата, на преминаващи мъже прегърнали приятелките си. Жадни, пълни със сласт погледи.
Знам,че довечера някои от тях ще целуват половинките си, мислейки за мен. За някои ще бъда неосъществената им мечта, която дълго ще помнят, други ще ме забравят.
Но всеки от тях би дал всичко за да бъде с мен.
Само че на мен нищо не ми е нужно. Имам всичко,за което човек би могъл да мечтае. Професионална реализация, финансови средства, любовта на най-прекрасния мъж...
Но никога не успях да имам себе си.
Не успях да избягам от собствената си самота - тя е вътре в мен, независимо къде отивам, независимо какво преживявам, независимо колко внимание ми обръщат околните.
Вървя безцелно по бул."Витоша”, а очите ми са празни.