Здравейте!...
Дълго мислих дали да споделя с вас и моята история, докато се реших. Знам, че коментарите ви ще са разногласни, но все пак предварително ви благодаря.
Имам връзка с мъж от преди две години, но за да стигне до този момент ще трябва да ви разкажа малко за себе си.
Бях на 29, когато живота ми се преобрази само за един миг. Съпруга ми, който работеше като шофьор, при автомобилна катастрофа почина на място. Неописуем е шока, който преживях по този повод.
Бяхме великолепно семейство. Обичахме се безумно и наистина, както се казва "само смъртта можеше да ни раздели"..и тя го направи. Тогава децата ни бяха малки(на 9 и на 6 г.). Не знаех как да продължавам живота си без любимия съпруга и бащата на децата ми до мен. Беше ми невероятно трудно, за да се съвзема.
Трябваше да поема и неговите задължения върху крехките ми плещи тогава. Бях и винаги и ще съм и баща и майка. През цялото време в борбата бях сам сама. Изучих и възпитах децата си на труд, честност и самостоятелност. До този момент никога и за нищо не са ми създавали проблем. Ако не за друго, поне за това сам благодарна на съдбата. Живота си течеше със своя ход. Кога с трудности, кога не, както е при всеки. Годините незабелязано също си отминаваха. Децата пораснаха. Вече са на 24 и 21 г. Аз принудена и притисната от системата ни в БГ тръгнах по чужбините.
Вече 4 години сам навън. Това беше единственото спасение за оцеляване. За да съм полезна на себе си и на децата си. След всичките тези години, тук се срещнах с човек ,с който както вече ви казах сме вече почти две години заедно. Имаме много общи интереси, допадаме си в много неща.
Но вечно сам поставена пред дилема и много често се питам: какво да правя? Той живее и работи в друг град, който е на 100 км. от този, в който съм аз. Всяка събота и неделя и при всяко отдадено време като ваканция той прекарва с мен.
Лятото почти нямат работа и отново е с мен. Много пъти сме коментирали, че така не можем да продължаваме, че не е този начина, че най добре е да се съберем на едно место и да сме заедно. И двамата го искаме това, но ето вече толкова време той не прави никакви опити за да реализираме нещо по този повод. Не веднъж сам му казвала, че се чувствам като момичето за weekend. А аз искам да подреждам живота си и да го координирам в някакво направление, защото вече му е дошло времето и за това да се мисли. Никак не ми се иска да оставам сама в предстоящите години. Много пъти сам искала да я прекратя тази връзка и да намеря това, което търся и не се решавам да го направя овладяна от страха към самотата.
Някои от вас би ли могъл да ми каже дали да я запазя тази връзка или не. Може би съветите ви ще ми помогнат до някъде за да взема някакво решение. Предварително ви благодаря за отделеното време.
Желая на всички вас много любов и късмет.