Просто незнам от къде да започна с моята история.
Може би ще ви се стори че положението ми не е толкова трагично колкото си го мисля но повярвайте ми така е. Адски ми е трудно и незнам какво да правя.
От 4 месеца не живея в България.
Студентка съм в чужбина (в Австрия). Дойдох тук но имах приятели (по скоро познати) тъй като и брат ми учи тук.Мислех си че всички ще е страхотно.Ново място нови хора,учение (което не ме плаши) без да работя тъй като майк, ами може да ме издържа.Ще кажете вероятно да но къде е проблемът.
Има такъв. Преди да дойда тук си имах приятел които много обичах, но с когото се разделих тъй като знаех че няма да се получи нищо след като аз замина.
Разделихме се като приятели каквито и до момента сме. И той остана може би единственият ми приятел. В началото тук се чувствах страхотно, имах всичко което искам. Ходех постоянно по магазините,пазарувах маркови дрехи,поисках лаптоп-да получих го.Да но имах всичко материално.
Малко по късно обаче,около месец след като пристигнах тук започнах да се чувствам адски самотна,липсваха ми ласки,нежност,липсваше ми човек с когото да споделям,с когото да се смея и да плача.
Всички ми казваха няма страшно не се притеснявай та ти си тук само от един месец. Да това наистина беше така и реших да не драматизирам нещата.Създадох доста познанства мислех, че имам приятели на които да разчитам, но те се оказаха просто едни от мнoгoто познати.
Изпаднах в огромна душевна дупка.Не знаех къде се намирам,какво да правя.
Боже имах нужда от някого...
Един прекрасен ден преди около 2 седмици седях в стаята си пред компютъра и си говорех в ICQ с познати от България.
В един момент някои ми се включи,непознат с псевдоним тоци. Погледнах в листа с информацията за него и видях следното: Казва се Тодор, на 26 години и други маловажни неща. Нямаше много хора в ICQ и реших да си говоря с него.Започнахме с обичайното здравей как си и така нататък.
В един момент обаче той ме попита дали нямам брат защото имената ми му се стрували много познати. Разбира се отговорих да. И така оказа се че това момче е много добър приятел на брат ми, били дошли заедно тук. Обаче въпреки това продължихме да говорим. Ще се запитате да защо пък да не си говорите. Еми просто тук всички приятели на брат ми с които искам не искам дружа и живея се отнасят с мен като с някакво си хлапе въпреки че съм почти на 20.
Никoй не иска дори да си говори с мен сериозно тъй като съм била сестра на техен приятели те така не им било удобно.
Поради тази причина много се зарадвах когато той дори и след като разбра продължи да си говори с мен.Това беше около 11 часа вечерта.Ние този ден говорихме до 2 през ноща.Говорихме за какво ли не пращахме си снимки ей така за да се видим.Беше забавно допаднахме си.
Решихме на другия ден да се срещнем да пием по едно кафе като приятели.Когато се видяхме обаче между нас прехвърчаха искри.Почувствахме го и аз и той.
След като се прибрахме отново седнахме пред лаптопите да си говорим.Отново последва 5-6 часов разговор.Говорехме за всичко и така.
До днес се виждахме всеки ден,излизахме на кафе, на вечеря, на дискотека.Вчера вечерта бяхме на кино,за пръв път се хванахме за ръце,стояхме един в друг в киното беше невероятно изживяване.Имала съм доста връзки но толкова добре никога не се бях чувствала.Беше красиво.Чувствах се като принцеса с неговите прегръдки.След като свърши филмът си говорихме дълго време в колата му.
Излизахме вече от две седмици и не се бяхме целували.Имах такова желание,а и той имаше личеше му.На излизане от колата точно в момента в които затварях вратата нещо вътре в мен ме накара да се върна ида го целуна.Така и направих.Но може би тук беше грешката ми.
Незнам дали просто си внушавам или наистина е така.
Днес се бяхме разбрали да излизаме.
Чухме се на обяд по телефона и той каза че има малко работа и после ще ми се обади да ми каже кога точно ще се видим.
Нямах търпение да ми се обади.Исках толкова много да го видя,просто да видя лицето му,усмивката му... Към 6 часа той още не ми се беше обадил и реших аз да му звънна.Попитах го кога ще излизаме и той някак си просто се чудеше какво да ми каже,усетих го по гласа му.
Каза ми че много съжалява ама днес няма да можем да излезем защото се бил разбрал с пратели да гледат някъде мач. Казах ок,затворих телефона,но си казах: Какво пък толкова,нима той няма право и на свои собствен живот.
Преди да затворя обаче ми каза че преди да тръгне към приятелите си ще ми се обади.Но не го направи.Аз все още седя до телефона и чакам да звънне въпреки че знам че той няма да се обади.Кажете ми моля ви какво да направя за да съм с този човек. Страшно много го харесвам не искам да го притискам с обажданията си и с постоянните си искания да се видим,но....
Желая го толкова много.Искам да е до мен. А точно сега той започна някак си да се отдалечава.Дали си внушавам какво да направя.
Как да го спечеля за да е до мен.
Бих направила всичко за него.
Надявам се скоро да ми пишете защото се чувствам страшно объркана и незнам какво да правя,как да постъпя.
Знам само едно искам да съм с него!
Предварително ви благодаря!