Как ли да започна ... може би така:
На 23г. съм, а съм толкова объркана, колкото може би не съм била и на 13.
Изглеждам добре, мъжете около мен ме харесват, имам стабилна работа, мога да кажа, че като цяло преуспявам и професионално и лично, имам висше образование, знам два езика и какво ли още не ... но съм много объркана както написах по-горе. Не мога да кажа, че имам проблем защото аз не го възприемам така, но с времето все повече започвам да се чудя дали не трябва да се позамисля над държанието си и желанията си.
За какво става на въпрос ... искам да обичам някой, но не мога. Не говоря за любовта по навик, която се появява, когато си мислиш, че си срещнал подходящ човек и просто заради това искаш да създадеш връзка с него. Говоря за онази истинската, изпепеляващата любов, която те връхлита като торнадо и когато приключи с теб си уморен, разрошен, с блуждаещ поглед, но безкрайно щастлив и със сърце пълно със спомени, които те карат когато си вървиш сам по улицата да се смееш /а така и да разсмиваш другите хора в повечето случаи/.
Най-вероятно ще ме разберат само хората, които са я изпитвали, които са я усещали както и аз, на другите това за което пиша ще им се стори като глупост с, която някой навярно си е запълнил свободното време, или пресъздадена история от розова книжка.
В началото се описах за да има читателя представа какъв човек стои зад тези редове, за да разбере, смисъла на разказа ми.
В отношенията си с мъжете винаги съм била страшно коректна и може би за това съм срещала същото от тяхна страна. Не съм от жените, които са привърженички на тезата, че всички мъже са еднакви, не ни заслужават и т.н. Напротив, мога да кажа с открито сърце, че обичам и уважавам всички мъже които са били и са в живота ми. Мога и да кажа на всеки един от тях едно огромно "Благодаря", защото от всеки съм взела по нещо, поучила съм не един житейски урок, а това никак не е малко.
Както написах в началото не мога да обичам някой както ми се иска. Преди време, когато бях на 16г. Обичах много едно момче. Бях с него повече от половин година и си тръгнах, прекалено много ме нараняваше. Не знам дали съм избрала правилния път, мисля, че да.
Днес, след толкова години се обръщам на зад и си давам сметка, че единствено тогава съм обичала силно, до безкрай.
От тогава ... до днес, колко много съм се променила само.
Следващите ми връзки бяха може би с такива момчета, за които болшинството от момичетата желаят - момче, което се грижи за теб, уважава те, казва ти всеки ден, че те обича и още по-често ти го доказва. Но каква ценност има всичко това за мен се запитвам много често - такава ценност, която ми позволява да го уважавам безгранично и да ми дава желание и сили да му помогна в труден за него момент.
От момента, в който обичах до момента в който осъзнах, че новата любов не е като старата и не трябва да се примирявам с нещо, от което съм видяла, че има много по-истинско минаха цели четири години.
Четири години продължи връзката ми с приятеля ми, който имах след като имах голямата любов.
В началото нямах сили да усетя, че тази любов е мъничка любовчица, после се утешавах, че макар и малка не ме наранява, след това се превърна в навик, после в скучно ежедневие и събрах сили да я приключа.
Събрах цялата си смелост на куп и скочих с пълни сили в необятното море от мъже, жени и чувства с надеждата, че след като толкова време не съм обичала истински заслужавам една изгаряща любов, че ще я намеря все някъде.
И така ... пак същата история, само че този път бях абсолютно наясно със себе си и когато усещах, че това не е "любовта" си тръгвах.
Резултата: две връзки по малко повече от половин година, едно страшно много обичащо ме момче, което когато ме види не се чувства добре защото не може да ме има и един бивш приятел, който сега е само добър приятел. Загубено време бих казала аз, относно любовния живот.
Сега пак съм в разгара на една връзка и съм почти сигурна, че и тя ще завърши по подобен начин.
Искам да кажа на читателите, че всички тези момчета съм ги обичала, уважавала и никога не съм правила нещо, което да ги нарани ... освен може би, че съм си тръгнала ... не съм изневерявала през всичките тези години на никой, и мисля, че и те не са го правили. С всеки един от тях съм имала прекрасни моменти, но винаги идва момент в който разбирам, че това не е голямата ми любов, която да ми дава до края на живота сили да се боря и желание да живея вечно.
Никога не съм си тръгвала от момче защото съм започвала връзка с друго.
След всичко, което прочетохте може би си мислите, че съм луда, ... а може би ме разбирате...
Искрено се надявам някой, който е преживял нещо подобно да прочете тези редове, да ми даде съвет, или просто да ми разкаже какво му се е случило за да извлека поука.
Това е, благодаря на всички за вниманието.
Усмихвайте се!