Здравейте!
И аз като повечето пишещи тук отдавна искам да споделя, но не знам с кого.
Проблема не е в това, че нямам приятели, проблема е, че приятелите ни са общи. За съжаление в техните очи аз и моят съпруг сме почти идеалната двойка.
Аз съм работеща домакиня (ако въобще съществува такова животно), а той типичният пазител на домашното огнище.
Аз не се отличавам с особена красота, а той е невероятен чаровник с остър ум и спортно тяло. Проблема не е в намесата на трети човек, проблема явно е в това, че двамата сме много в това семейство.
Историята ни започна преди почти десет години.
Работехме заедно, аз бях студентка, следвах право и имах сериозна връзка с колега от Университета, който най-неочаквано ми предложи брак. Къде от уплаха или от нещо друго почти се хвърлих в ръцете на мъжа си. Не беше необмислено, не съм такъв човек, познавахме се от няколко месеца.
Връзката ни се разви много бурно, след шест месеца заживяхме заедно и естествено бяхме много щастливи. Няма да ви обяснявам с подробности живота ни, макар, че е доста шарен.
Имахме силни изживявания покрай една нежелана бивша приятелка, една нежелана бременност и нежелани конфликти с родителите ни.
Истинските проблеми дойдоха когато започнах работа. Имах невероятно редкия шанс да започна по специалността си в средно голяма развиваща се фирма. Работих там четири години. Фирмата буквално се развиваше експанзивно и естествено на мен се яви възможност да раста в служебната йерархия. Справях се добре, за сметка на чести закъснения, работа в събота и т.н. и т.н. Печелех добре също. Беше ми поверена доста отговорна работа и се ползвах с авторитет сред колегите си.
Неминуемо това се отразява. Отделно с това успях да реализирам почти невъзможен проект, с което и до днес се гордея. Може някой да си помисли-тази си мечтае.
Просто имах шанс, използвах го и успях, това е. Отношенията с приятелят ми тогава много се промениха. Той не беше съгласен да работя, искаше сам да ме издържа, но пък аз не бях съгласна с това. Не исках да ставам сладката изрусена домакиня с розови пантофи с токчета.
Отсъствието си от къщи компенсирах с разни кулинарни изненади, стараех се да поддържам дома ни винаги ако не изряден, то поне в добър вид. С времето е започнал да ме подозира в изневяра. Не се радваше на успехите ми.
Сърдеше се на редовните ми закъснения. Пропуснах да кажа, че той започна работа във флота.
За наша радост отсъствията му от дома са кратки и не ни тежат. Чудех се защо се държи толкова странно. Не съм човек, който може да остане насаме с догадките си и повдигнах въпроса-разбрах, че повече от година е живял в кошмари за това как му изневерявам с колеги и познати, как явно не намирам нищо в него и ... безброй още неща, които не съм подозирала, че мога да чуя за себе си.
Винаги съм била моногамна и то не защото си го налагам, а защото така съм устроена.
Тогава направих първата грешка – казах му, че е с болно подсъзнание, а той просто се е страхувал и явно не си е вярвал. От този ден той се заключи за мен.
Отношенията ни външно не се промениха, дори имаше период, в който мислех, че сме се върнали в началото на връзката ни. С течение на времето разбрах, че това е била някакъв вид театрална постановка, може би пак провокирана от страх някакъв, и до днес не мога да си отговоря.
Смених работата, кандидатствах в престижна фирма за отговорна административна длъжност със съответното възнаграждение, одобриха ме и започнах.
Междувременно и той напредваше в службата си. Вече живеехме осем години и половина без брак.
Всички ни приемаха като семейство. Чудех се защо не иска да се оженим. Смятах, че вървим по инерция и това е причината.
Миналата година решихме да си купим ново жилище, живеехме в жилището на родителите му. Избрахме дом. Цената беше твърде висока, но с помощта на приятели и роднини успяхме да съберем достатъчно. За остатъка решихме да изтеглим кредит. Банката имаше преференциални условия за семейни двойки. И тук направих втората грешка - АЗ му предложих да се оженим. Мисля, че той прие, странно звучи, за де не ме нарани.
Сключихме брак на 18.03.2003 година. Тържеството беше скромно, аз не бях в бяло, защото не сметнах, че е правилно след толкова години съвместен живот.
Влязохме в новата къща след няколко месеца по-късно и ... адът започна.
Непрекъснато живеем в конфликт, той настоява да напусна работа и да остана в къщи. Повод лесно си намира, избухлив е и както се казва пали от трохичката. По Коледа решихме да отидем до София при роднини. Помните какво беше времето тогава нали - снежни бури, половин България беше блокирана. Е, в тази пътна обстановка отидохме до София и се върнахме до Варна (живеем там) за 36 часа, без почивка. Жива проява на мачовщина, абсолютно нетипична за него.
Прибрахме се в къщи, вдигнах скандал и той ме удари. Не просто ми удари шамар, удряше ме и ме блъскаше със злоба. Бях втрещена. И до ден днешен съм. Изминаха четири месеца от тогава, още мисля как точно да реагирам. Поредният скандал беше преди няколко дни-каза, че съжалявал, че ми дава право (!?!) да вземам решения като равна с него, каза, че ми е бил малко боя на Коледа, каза и още куп грозни неща.
Не ме удари пак, мисля, че поне това е добре... Реших да задавам въпроси от онези неудобните - защо си с мен, обичаш ли ме, защо вече не сме приятели, защо не си говорим, защо само купуваме вещи, какво компенсираме с това?
Стори ми се безсмислено да го питам защо ме удари, аз зная защо.
На следващия ден той замина на плаване, чакам го утре вечер и не зная какво да правя.
Може би тогава той ще проговори най-сетне и ще отвори черупката си след толкова години.
Възможно ли е да го презирам, да подтискам мъжа в него и да го карам да се чувства нищо пред мен? Аз не зная дали тази връзка има бъдеще, мисля, че много дълго чаках и май убихме всичко. Странно, но не чувствам и някаква особена вина.
Мисля, че е обща и можем да си я поделим. Чух го на мобилния за кратко преди ден, звучеше ми съкрушен ... или само звучи така. Възможен ли е компромис ... Може би вие ще видите нещо което аз не мога.
Може би вие ще прецените дали съм толкова властна, че убивам желанието му да контактува с мен.
Може и да ми кажете нещо от опит, което аз не зная.
Ще съм ви благодарна за всяко едно мнение.