Здравейте всички, които четете истинските истории в Розали. Моята е тъжна. Обичам мъж, който не е мой. Имахме връзка малко повече от година.

Стараехме се да сме дискретни, не искахме да нараним никого. Той от самото начало ми каза, че връзката ни не може да има бъдеще. Не ме е лъгал, беше честен с мен. А и аз в началото мислех че това между нас е просто страст и едва ли ще продължи дълго.

Обаче съм грешала. Появиха се чувства, каквито не вярвах че ще изпитам отново - отдавна не се бях влюбвала. Той също ми казваше че ме обича. Чувствах, че ме обича. Знаех, през цялото време знаех, че няма смисъл, че нямам бъдеще с този мъж.

Не исках и да го отделям от семейството му. Но той ме караше да се чувствам жива, истинска и обичана... така цяла година. Когато ми каза, че връзката ни трябва да приключи, имах чувството, че целият свят се преобърна. За известно време не усетих нищо - дори тялото си не усещах.

Исках да кажа нещо, а не можех, думите просто не искаха да излязат. Исках да стана и да си тръгна, а не можех да помръдна. Бях изтръпнала, кръвта се отдръпна от лицето ми, забравих да мигам - само го гледах, докато не усетих влагата в очите си.

"Моля те не се разстройвай" ми каза. Да не се разстройвам?! Тогава дойде болката. И не иска да си отиде вече три месеца. Осъзнавам, че така е правилно. Имахме и още разговори - месец след това. Каза ми, че все още ме обича.

Причината да се разделим е че съпругата му се е усъмнила, "доброжелатели" са й казали, че са ни виждали заедно. Банално. Мисля си че повечето такива връзки приключват така. Както и да е. Знам, че трябваше така да стане. Знам, че е правилно. Защо тогава ме боли толкова много? Тук е момента да ви уверя, че не се смятам за невинна жертва, дори напротив. Обвинявам себе си дори и за собствената си болка. Не вярвам, че ще събудя съчувствие, едва ли го заслужавам.

Може би повечето жени биха ми казали "Така ти се пада", в смисъл, че съм си получила заслуженото, и може би ще са прави.

Упреквайте ме ако искате, но повярвайте ми, аз самата се упреквам жестоко. Съвестта ми ми е най-тежкият съдник. Надявам се да има и такива, които ще ме разберат. Исках просто да споделя.

Знам че много жени са в положението на "тайната друга" или поне са били. Давам си сметка, че цената за щастието, което имах с него, е прекалено висока. Знам също и че трябва да я платя. Както казах и преди - не съм невинна жертва.

Дали ще спре тази болка? Защо не ме успокоява мисълта, че така е редно, че постъпвам правилно като не му се обаждам?

Съжалявам, ако съм ви отегчила. Ще очаквам коментарите ви, дори и да има критични сред тях, не бих се разсърдила, знам, че си заслужавам критиката.