Излъгах. Днес не отидох на работа. Останах си вкъщи, преструвайки се на болна. А може би наистина съм. Но не физически. Не усещам болка. Не усещам каквото и да е. Само празнота. Чувствам се напълно изпразнена от съдържание. Като онзи страхотен оранжев портокал, чийто сок току-що изцедих и изпих. Беше хубав, остави много приятно сладко-разхлаждащо усещане след себе си. Хареса ми. А сега отивам да изхвърля обелките. Остатъците от него не ми трябват. Получих каквото исках, другото не ми e нужно. Забравям, че съм пила от сладостта му. Нали на масата имам пълна фруктиера с още плодове...

Нещо подобно става и сред хората, не мислите ли. Фруктиерата би могла да е живота, а плодовете – хората. Често получаваш каквото искаш от един портокал, но това не значи, че в този момент не може да се разнообразяваш и с киви и/или мандаринки, напр... Да си направиш плодова салата. Разнообразието преди всичко, нали... И продължаваш нататък. Към следващия/следващата.

Аз се оказах един от портокалите в нечия плодова салата и сега от мен е останала само обвивката. Или може би не. Щом като след двугодишна употреба „готвачът” още ме иска. Понеже „нямало друга като мен”:) Явно има още за взимане... Но и фруктиерата е все така пълна. С нови, примамващи усещания, с различен вкус...

А има ли начин, в който аз да изхвърля този „готвач” сред неговите отпадъци. Изцеден! Защото аз не съм от „портокалите”, които се предават! Или биха се оставили съзнателно да бъдат употребени за задоволяване потребностите на поредния желаещ.

От една страна знам как да постъпя, от друга обаче, ми се иска да си живея със заблуждението, че съм единственият, най-вкусен портокал... Не, не искам да живея с подобно заблуждение, искам то да е факт! Действителността обаче крещи друго... И... третият вариант – искам Него на салата!!:)

Оставяйки плодовите сравнения настрана, историята е поредната банална ситуация, за която с пълна сила важи приказката: ”На чужд гръб и 100 тояги са малко”. Не изглежда нищо особено, докато не ти дойде до главата...

Заедно сме от 2г. и няколко месеца. Всичко е започнало в лъжа, явно така си е продължило и така и ще завърши. Вече не знам кое е истина, кое – не. Това, което аз мисля, това, което ми е разказвал „той”, това, което ми се струва, че е – май и трите са абсютно различни неща. Ще пробвам с това, което знам.

Януари, 2006г.
На рожден ден на мой приятел съм. Вече се е разпространил слухът, че съм се разделила с бившия окончателно и тъй като повечето от момчетата в компанията ме харесват, се започват още по - упорити опити за свалка. Моят поглед обаче е привлечен от някой страничен. Не съм го виждала досега. Има и по-красиви мъже, но има нещо в него, което ме заинтригува силно. Оказва се интелигиентен събеседник. Малко срамежлив е и това ми харесва. Сигурно точно заради това аз като никога успявам да прикрия своята притеснителност. Коментирам го с рожденика, нямал приятелка. Прието, добър старт. В противен случай изобщо не би „стартирало” каквото и да е. Седмица по-късно сме на кафе. Аз наволя събарям пробори, чаши, криейки се зад широка усмивка. Принципно съм малко непохватна, но като се притесня около мен става същински потоп. Сигурен сигнал, че ми е харесал. Много.

Срещите зачестяват. Той ми подарява цветя. А аз му подарих портокал. Каква ирония. Току-що ми хрумна съвпадениято. Бях го направила като малко човече, с очички, които се въртят много смешно, пухен нос, устичка и малко зелено изкуствено храстче за коса. Беше тъжен и исках да го развеселя. Никога преди дори не ми бяха хрумвали подобни идеи. За никого не бях правила подаръче без повод. Той го кръсти Мr. Wilson (на топката от “Корабокрушенецът”) и твърдеше (а и все още твърди), че не е срещал човек, който до такава степен да го пленява именно с несъвършенствата си – става въпрос за мен, не за Мr. Wilson;)

Въпреки всичко обаче нещо ме караше да съм нащрек. Необяснимо е, но имах усещането, че този тип ме лъже. Разделили се били с приятелката му, след 3 годишна връзка, преди 3 месеца. Възможно е. Но не е ли твърде скоро за нова връзка. Поне за мен би било. Не е и само това, сигнални лампички – доста, но и заглушаващи – не по-малко. Херсвам го. Объркана съм. Заминавам. Връщам се след няколко месеца. Ако наистина има „нещо”, му давам време и възможност да избира. Аз втора цигулка няма да свиря. Заявявам му го.

Лято, 2006г.
”Аз ще те чакам, ти си всичко, което винаги съм искал” и пр. - Има ли още жени, които биха се вързали на тази изтъркана реплика, го попитах в прав текст, защото аз – не. Не му вярвам. А ми се иска...

Почти закъснях за полета си, беше дълго сбогуване. Не съм влюбена, но се бях привързала. Гледам от прозореца на самолета. Всичко изглежда толкова миниатюрно. Дори проблемите. Оставяш ги сякаш на земята. Сега действително си във въздуха и нищо няма значение. Обичам да летя. Бавно нагоре, към слънцето. Ciao!

Есен, 2006г.
Не му казах, че съм се върнала. Изненадах го. Направих си среща с приятели, на която щеше да бъде и той. Беше забавно.

Започнахме сякаш отначало. Той бе инициаторът. Всичко се случваше бавно и много красиво. Твърдеше, че иска да е така, защото го е страх да не изчезна отново. Да не избягам пак. Защото фактически аз точно това и бях направила. Бях се уплашила от чувствата си или по-скоро не от тях, а от това, че те са насочени не към правилния човек. Сега обаче реших да му дам шанс, да дам шанс и на себе си да бъда щастлива. Въобразявах си, че той го заслужава.

Април, 2007г.
Как ми се иска поне веднъж вътрешното ми чувство да се окаже, че бърка... Но уви. С неговите думи по неговата глава - не се припокриваха много от нещата, които ми беше разказвал за отношенията им с бившата му приятелка. Сложих картите (фактите) на масата. Започна да говори. Абсолютно безпристрастно. Колко беше странно. Без капчица разкаяние или съжаление дори. Просто разказваше за период от живота си... Така, сякаш аз не съм част от този период.

Когато започват нашите отношения, не сме били само двамата. Към онзи момент той все още си е бил в 3 годишната връзка с колежката от университета. Според него от много време нещата между тях не са вървяли, но като виден представител на комплексираните, страхуващи се да останат сами мъжленца, той започва паралелна връзка с мен. Първоначално е бил силно привлечен от външността ми, но след като ме поопознава, решава, че аз съм Тя. Не ми е признал, че си има приятелка, защото бил сигурен, че няма да остана. И е бил прав.

Междувременно обаче на нея и казва за мен. Тя също започва нова връзка с техен колега, но продължават с вече бившото си гадже да споделят от време на време едно легло. В един момент И моето гадже решава да прекрати тази ситуация, на което момичето се съпротивлява, като му предлага да се превърне в негова любовница, само и само да е с него. Той обаче, представи си, „удържа фронта”.

Отношенията им се развалят напълно на дипломирането им септември, 2006г., където тя е с новия си приятел и на всеослушание говори колко новият е по-добър от стария, гарнирано с примери. От което „нашият общ” силно се засяга и оттогава не можел да и прости. Заявява и го на следващия ден, като и се обажда по телефона. След завършването си и досега работят на едно място, но според него дори не се поздравяват. Наскоро обаче си честитиха рожденните дни...

Това са нещата, които той ми е разказвал. Неговата версия. С друга не разполагам. Имам само своите наблюдения и прословутото женско шесто чувство.

14.04.2008г.
Вечер. Време за релакс. Или за скандал. Ппървоначално лек спор, се превръща в сериозна среднощна разправия.

Той се изпусна за един случай отпреди, в който съм му била направила смучка на врата и тогава се е ядосал, тъй като „бившата” му щяла да разбере. (Нали ужким е знаела за мен?!) Като се усети какво каза, добави, че те са били прясно разделени и подобно нещо щяло да изглежда „тъпо”.

Наистина имаше такъв момент преди аз да замина, но имаше и подобен, месеци след като се бях върнала и вече „официално” бяхме заедно. Само двамата. Или аз поне така си мислех. Тогава той страхотно се ядоса на смучката, като го обясни с това, че вече работи и не желае колегите му да го виждат с подобни детински белези. Видя ми се много странно, дори тъпо, защото това не е нещо, което правиш нарочно (стига да не си на 15г., де), а просто се случва.

Сега се питам дали той не лъже и двете ни. На онова момиче да говори едно, на мен – друго... Иначе защо ще се крие. И дали тя всъщност наистина е „бивша”... Аз много трудно преживях факта, че съм помогнала, макар и несъзнателно, за провала на нечия връзка. Той естествено ме убеждаваше, че нещата вече били обречени и аз не съм виновна. Не бях съгласна, но не съм натяквала, изживявах си го сама. Но сега май се оказва, че терзанията ми са били напразни.

Снощи, разговорът в началото започна по телефона, но когато страстите се разгорещиха, той взе да настоява да дойде до нас и да поговорим лично. Аз виждах смисъл в подобен разговор обаче само, ако се говори истината. А не вярвах, че ще я чуя. Затова и помолих - ако ще ми казва, че си внушавам, че с бившата му приятелка са поддържали връзка след моето завръщане, по-добре изобщо да не се коментира нищо. Той ми отговори, че не съм си внушавала, но такъв разговор по телефон няма да води. Ще ми обясни някои неща, но като се видим. Приех и така прекратихме диалога.

Малко след това, като размислих обаче, реших, че съм сбъркала с идеята да не го притискам и да му дам време. Така обикновено разсъждавам и процедирам, но не и този път. Исках всичко да се реши на момента. За да съм наясно вече с какъв човек си имам работа и има ли смисъл изобщо да оставам с него. И тук сбърках. Унижих се да му се обадя, да приема да дойде и да слушам отново явни лъжи, а днес да се чувствам по-объркана от всякога.

Явно ми се иска невъзможното – една проста жаба да се окаже принц...

Чудя се съществуват ли изобщо истински хора или всичко е една красива празна опаковка. За много е по-лесно да се крият зад фалшивия смях, фалшивите сълзи, фалшивите чувства... Как да повярвам тогава, че истината съществува?? Възможно ли е да бъда единствена, без да деля или да бъда делена?! Без да бъда просто част от нечий десерт...

Благодаря на тези, които са стигнали до края на плодовата история!:)
Постарах се да я пресъздам максимално безпристрастно. Мисля, че това би спомогнало една по-трезва оценка и съвет.

Е, момичета, помагайте, какво да правя?
Да го правя ли на салата... И, ако да - как?:)