Проблема ми е следния. На 32 години съм, и досега в живота си не съм се чувствал обичан. Никога не съм имал приятелка до 29-тата си година. А винаги съм си мечтал да имам. Често си мислех колко ли е хубаво да бъдеш обичан и да обичаш. Обаче каквото и да предприемах спрямо някое момиче, на пук на нищо не се получаваше.Като че ли някаква външна сила правеше всичко да ми пречи. Е явно не ме харесват жените си мислех отначалото. Но какво установявам, че и мъже които изглеждат доста зле имат гаджета. Значи мисля си, може би проблема е някъде другаде.

Почнах да си внушавам, че обществото се е извратило и жените търсят мъже с доходи и така на татък, примери в това отношение много ( но явно това е нормално и не е от вчера ). Дори съвсем сериозно си мислех, че над мен дебне черна магия ( проклятие ) от човек който ми завижда или че изкупвам грехове на мои роднини. И така живота продължаваше да тече и аз все бях сам.

Така мина и следването в университета, казармата. Там почти 80 % от момчетата ги чакаха момичета навън, а аз естествено бях от 20%. Но и това свърши, уволних се и почнах работа но дните ми в самота продължиха, но някак си не им обръщах внимание.

И така времето си минава и се стига до 29-тата ми година (леле колко години пропилян живот). Е тогава на 29 я срещнах нея (красива, нежна, секси, амбициозна, жена за която досега бях мечтал) влюбих се, обикнах я, а може би и тя ме е обичала ( за което мога само да се надявам да е било така) . Но всичко това продължи много кратко само 6 или 7 месеца. Е точно тогава разбрах , че досега не съм живял.

Тогава оцених какво съм нямам и какво ми липсва в живота. Липсва ми любовта, нежната ласка, романтиката и подкрепата на жена до мен. Тия 6 месеца, докато бяхме заедно, тя ми даваше крила, като че ли не бях себе си, имах сили за всичко. Но.. тя избра да бъде с друг, а аз бях просто човек който седеше до нея (за да не бъде сама) докато го спечели за себе си. Унизително!! Няма да ви казвам как се чувствах, всичко загуби смисъл.Абсолютно всичко.

Всичко тръгна по инерция.
Когато я попитах защо ме оставя - не даваше отговор, нямало причина, така се случвало понякога в живота и други такива ала бала. Казваше ми , че нищо ми няма щом тя е била с мен с мен можело да бъде и всяка друга жена. И така мина 1 година, ама то времето си върви. Не съм се чувал с нея от тогава.

Вчера я видях случайно , и тя ме подмина все едно че не съществувам, дори не ми каза здравей. Може би наистина времето лекува. Сега се чувствам по-добре, но все още сам, и все още копнея за любов. И тя все не идва, и към което и момиче да се обърна винаги ме гледа с пренебрежение и с надменност. Имам моменти когато мисълта че съм сам и ще бъда сам до края на живота ( това вече съм си го втълпил) си ме обсебва и потиска ужасно много. И съм сигурен че ако нещо не се промени в живота ми в положителна посока скоро ще се срина, макар че сега съм по-добре от преди 6 месеца да речем.