Тази история посвещавам на всички омъжени жени с нещастни и объркани бракове!

Всичко започна много,много отдавна-когато бях на 15 или може би на 10 години.Животът вкъщи беше ад.Баща ми беше неспасяем алкохолик,който си имаше собствен живот,среда и приятели.Аз,майка ми и брат ми живеехме в постоянен тормоз и скандали.Баща ми не даваше пет пари за мен и брат ми,а когато вечер се прибереше след поредния запой гонеше мама и тя цяла нощ стоеше пред блока.Въпреки молбите ми да се разведе с него и да ни отърве от тоя ад, тя не го направи,защото сме от малък град и хората щели да ни разправят.Това беше основната причина да се омъжа на 19 години-просто исках да избягам далеко,далеко.

Родих на 20,бях и студентка,няма сега да хленча колко трудно ми е било, по изпити и с бебе,но се справих.На 23 започнах работа...и до тук всичко изглежда що годе нормално.

Мъжът ми пътува по корабите и с течение на годините започна да се пропива,а най-лошото при него е,че като пийне и става много раздразнителен и прави грандиозни скандали.Но бях зависима,той печелеше добре,а аз живеех в един непознат,голям град,бях сама и с малко дете и нямаше на кого да разчитам за помощ.

Родих второ дете с надеждата,че нещата може да се оправят,но те станаха още по зле.Може ми ще е банално да включа,че попаднах и на такава свекърва,че докато синът и го нямаше тя ме довършваше.Постоянно ме следеше,защото живеем през един етаж и задължително идваше вечер в 8 часа,уж да види деца,а причината по-скоро беше да види какво ядем...и след това когато мъжът ми се прибереше от рейс ме нареждаше едно хубаво само както тя си знаеше.

Преди 5 години стресът достигна дотам,че се прибирах от работа със свито сърце, в очакване на поредния скандал -не виждах изход,не виждах посока,не виждах надежда,започнах да си мисля даже да сложа край на живота си,просто се чувствах ненужна.

Няма сега да нареждам мъжа си и да го изкарвам най-големия злодей,но има хора,които насаждайки чувство за вина в околните ги държат в подчинение и изпитват някаква патологична нужда от скандали и напрежение.Пазете се от тях!

Не си мислете ,че не правех опити през годините да се измъкна,но нямах средства и не знаех как ще се грижа сама за децата си,а защо са длъжни те да страдат и защо съм ги създала,ако не мога да ги осигуря.Ситуацията се промени след един разговор с дъщеря ми преди две години.Бях я помолила да направи нещо и и казах:\"Направи го ,за да не дразним баща ти\", а та ми отвърна\"Той не е моя баща,той е твоя мъж\"

Тогава си спомних как се чувствах аз преди много години и как прецаках живота си,заради един баща, на който не му пукаше за мен.

Рискувах,но го направих заради децата си,заради техния спокоен живот и сън.Изтеглих пари от сметките на мъжа си когато него го нямаше и си открих фирма.Започнах от нулата,но гърбът ми бе опрян в стената и нямаше възможност за крачка назад,нямах изход и трябваше да вървя напред.Напуснах работа и започнах да се занимавам със съвсем друга дейност от това,което съм завършила.Нещата потръгнаха и за една година успях да си стъпя на краката.Вече не се страхувам,не се страхувам от нищо и от никого.Преди месец подадохме молба за развод с мъжа ми-по взаимно съгласие...и всеки тръгва по собствения си път.

Ще ме попитате защо съм написала това,поводът е от днес. Видях се с една приятелка,която е в същото положение като моето до сега-скандали,обиди,физически и психически тормоз.Беше отчаяна,каза ми ,че не иска да живее,защото се чувства безполезна-все едно видях себе си преди време.Дадох и кураж и и казах,че тя е умна и достойна жена и това,че някакъв си мизерник не я е оценил не я прави по-малко ценна.

Момичета, ако някоя от вас изпадне в такова положение или животът и вече е ад не бива да се отчайва или омаловажава и подценява като личност.Просто не е намерила човека,който я заслужава

.Вярвайте в себе си,мислете позитивно и помагайте,на който с каквото можете,това винаги се възнаграждава.