Чета историите на много от Вас. Аз също съм част от Вас: онези жени, които се питат това ли заслужават? Навсякъде има поне една, на която й изневеряват; една, която изневерява; една, която е задушена от ревност; една, която са ударили и продължават да удрят; една, която е просто и само удобния съквартирант и поне една, на която сексът не й доставя удоволствие. Аз съм една от Вас.

Смея да твърдя, че знам цената си; знам какво давам, знам и какво заслужавам да получа в замяна. Контактувам с много хора в обкръжението си, които ми казват, че това да се раздавам за любимия не винаги е в моя полза. От приятелите ми мъже чувам, че аз бих била перфектния партньор „докато смъртта ни раздели”. Но все повече се убеждавам, че по-точната дума е „удобния”. Не ме е срам да си призная, че губя себе си във връзката, която съм в момента. Подробностите са излишни, защото историята не се върти около даден мъж, а се отнася за почти всички жени.

Няма перфектни хора, нито идеални връзки. Това го знам, не е нужно да ме убеждавате. В момента седя и си правя равносметка: мъжът до мен е такъв, какъвто съм го искала, с всички онези критерии, които си ги имах предварително. Но сега, след една година пред мен изникват неща, които не съм готова да приема и с които не искам да направя компромис.

И равносметката твърди само едно: ТОЧКА. Само на 23 съм, живота е пред мен. Не искам да се примиря с неща, които биха ме наранили в бъдеще. Не искам да поглеждам напред и да видя бъдещето си с този човек, приемайки факта, че някои от проблемите може да се задълбочи. Не искам да съм онази съпруга, която ще напише в „Истински истории”: „Отгледах му прекрасни деца, той не ме оценяваше, изневерява ми с някоя млада колежка, аз съм неразбрана жена, не сме правили секс от 5 месеца....”. Кавичките могат да продължат и Вие го знаете добре.

Тук идва моят голям страх и голямо противоречие. Страх ме е, че живея в общество, където основните ценности, тези които карат всяка една нормална и уважаваща себе си жена да се чувства щастлива и удовлетворена в една връзка, се потъпкват. Страх ме е да не би ако днес приятелят ми е амбициозен, забавен и мил, но не зачита мнението ми и е тотален егоист; то с утрешния ще общуваме и ще се разбираме перфектно, но ще си позволи да ме удари. Или да ми изневери. Или да ме ревнува. Или да е глупава „мутра”. Или и аз не знам...

Толкова са много нещата, които в днешно време объркват една връзка и ни карат да правим непреодолими компромиси със себе си и да се обезличаваме. Отстрани е много лесно.... зарежи го, той не мъжа за теб. Всички сме много принципни в коментарите си. Но „нека хвърли пръв камъка този, който е безгрешен”. Защото едно е ясно, сами не можем да се възпроизвеждаме, мъжете са ни абсолютно необходими и физически и емоционално. И всеки един е „добра партия”.... до следващия. Докога? На мен лично не ми се влиза и излиза във връзки до 50 годишна възраст. Искам да имам вътрешното спокойствие, че когато реша да се омъжа това ще донесе хармония в любовния ми живот. Хармония, която с много усилия и грижи ще се стремя всячески да запазя.

А дали ще си заслужава или пак ще бъда една от Вас? Страх ме е да гоня вятърните мелници, мили ми розалийки; ужасно много ме е страх....