Здравейте,
това е поредната история за раздялата и как винаги рано или късно се стига до нея...
Няма смисъл от подробности,защото времето спря с раздялата.
Разбира се след това се появиха съвсем други моменти.

Ако трябва да съм кратка: Бях с един човек 2 години - той прекрати нещата, защото много сме се карали. Нямахме никакви сериозни проблеми, никакви непреодолими различия, просто дребни, повтарящи се скандали. След поредния обаче той просто каза край.

Това беше преди 3 месеца. Миналата седмица ме покани за 2 дни на море с него и правихме най-невероятния секс. Без уговорки и обещания. Просто онази страст, която не може да се подправи. Тази седмица бяхме в провинцията - като приятели. На въпроса ми дали ще бъдем заедно ми отговори, че още има чувства към мен, но не иска да се нараняваме. Има друг човека от негова страна, с когото нещата още не били сериозни. Показах му, че го искам и се нуждая от него недвусмислено и по начин, по който малко хора са способни да постигнат.
Въпреки това сложихме точката с неговите думи, че няма да ми се обажда повече, за да не ме наранява и че съжалява.

Сега си седя и се чудя има ли човек, който да издържа на такава болка?

Искам да го оставя да бъде щастлив, но това значи ли аз да бъда най-нещастното същество?
И какво от това, че ще ми мине след 1 или 2 години, след като ще съм изгубила толкова много от себе си, че всичко ще е без значение?
Дали ако наистина затворя вратата, се отваря прозорец, или това е самозаблудата, че още си жив? И няма ли болката да те намери и тогава?
По-лесно е да се бориш за изгубена кауза или просто да откъснеш част от себе си?

Кога разбираш, че си загубил играта и трябва да приемеш фактите?
Какво да правя, когато чувствата са налице и от двете страни, но нямам възможност да поправя нещата?
Да се оставя да си играят с мен или да се оставя на самотата?

Да бъда аз щастлива или да бъде той щастлив?
Да направя невъзможното или да спася останалото от сърцето ми?
И как?