Оженихме се само половин година след запознанството ни. Всички казваха, че сме идеална двойка, а ние бяхме толкова влюбени, че не ни трябваше ничие мнение или одобрение. Едва като заживяхме под един покрив, забелязахме колко сме различни.
Само за две седмици вече се питах дали не прибързахме с женитбата. Това, че си бяхме прекарвали супер през уикендите, нямаше нищо общо с всекидневието.

Не става дума за изпаряване на чувствата поради неразбирателство за домакинските задължения или семейния бюджет. Любовта ни беше подложена на сериозно изпитание, поне според мен, защото двамата с Христо се разминавахме в ритъма си на живот – в буквалния смисъл. Като Слънцето и Луната, като деня и нощта, програмите ни почти не се засичаха. Биологичните ни часовници бяха "навити" на различно време – все едно живеем на различни континенти.

Оказа се, че съпругът ми обича да спи до последната минута и да хукне презглава към работата си. Аз обаче ставам рано сутрин, за да имам два часа на разположение за 30-минутния си крос в парка, душ, кафе, лека закуска, малко грим... И тогава – напред към новия работен ден. Вярно, през почивните дни, които прекарвахме заедно преди сватбата, обичах да оставаме в леглото до късно, но тогава не бих "пропиляла" нито минутка от скъпоценното време с него. Сега обаче държах на режима си. Опитах се да го привлека към моя начин на посрещане на утрото, но уви. "Как не те мързи да тичаш в студ и пек, защо ти е това мъчение, имаш чудесна фигура, няма нужда да спортуваш", бяха началните му коментари. Изказани вечер, защото сутрин просто изръмжаваше и ми обръщаше гръб в леглото. Постепенно обаче започна да ми казва, че поведението ми е налудничаво, че ставам за смях със спортните си страсти, че си търся белята в безлюдния парк в ранните утрини.

Виж след работа – ролите ни се разменяха. Докато аз си мечтаех след новините да си легна по най-бързия начин, Христо започваше да прави програма за вечерта. Преливащ от бодрост, мъжът ми предлагаше да излезем за по питие, да се поразходим, или поне да гледаме късния филм по телевизията, а после да се позабавляваме, като посърфираме в интернет или си вземем заедно вана. Няма лошо, само дето аз клюмах жива заспала и най-често го оставях сам.

Разочарован, Христо се обаждаше на приятели и излизаше с някой нанякъде. Аз си лягах и се отпусках в обятията на съня. Голяма грешка, ще кажете, но как да вървя срещу природата, бяхме се събрали два типа хора - чучулига и сова. Още по-лошо ставаше, когато посред нощ чувах "Скъпа, прибрах се" и се опитваше да ме буди. "Хей, ще си проспиш мъжа", приласкаваше ме Христо, но сега беше мой ред да изръмжа в просъница и да му обърна гръб в леглото.

Проблемът явно се задълбочи, защото съпругът ми спря дори да ме кани, а направо излизаше сам след вечеря и се стараеше да не ме буди, когато се прибираше. От една страна, не ме безпокоеше, но от друга – не бях си представяла точно така семейния ни живот. Това положение не можеше да продължава вечно. Една сутрин реших да пропусна кроса в парка и да поговорим. Опитите ми да го разбудя останаха без резултат. Скочих от леглото, започнах да блъскам вратите, да тракам в кухнята, да вдигам шум до бога. "Изчезвай от къщи, ненормалница такава, остави ме да си доспя!", чух разневения му вик. Доволна, че съм му нарушила режима, изхвръкнах навън.

Там вече установих, че се чувствах огорчена, осъзнах, че постъпката ми е детска, но ядът ми не минаваше. Сълзите ми напираха и както тичах, се подхлъзнах и паднах. Причерня ми от болка, но веднага чух "Ударихте ли се, имате ли нужда от помощ" и видях протегната ръка. Някакъв мъж се беше надвесил загрижено над мен. Усмихна ми се, помогна ми да стана, и продължи да бяга. "Благодаря", извиках след него.

След няколко дни отново се засякохме и си махнахме приятелски, а след седмица вече тичахме заедно. Беше ми приятно да имам компания, но веднага след кроса се сбогувах припряно. "Защо бързаш толкова, изглеждаш тъжна, не искаш ли да ми кажеш какво ти тежи?", попита той една сутрин. Срутих се на една пейка и думите потекоха като из ведро. Разказах на един напълно непознат човек своите семейни проблеми. Колко различни сме с мъжа ми, как почти не се виждаме, въпреки че живеем под един покрив, колко съм отчаяна, че не съм направила правилния избор, че късно съм открила липсата на общи интереси, че дори не си говорим и по телефона... Той ме прегърна, започна да ме успокоява, да ме гали и целува... Божичко, бях готова да остана с него завинаги, толкова бях зажадняла за капка внимание. В един миг се изтръгнах от прегръдката му и затичах към къщи, повтаряйки си, че обичам мъжа си, че не искам да му изневеря.

Изненадата дойде вечерта. Христо ме погледна внимателно и попита подозрително: "Какво има, да не си си намерила любовник?" Успях да отвърна "Да, има друг мъж в живота ми", само за да го засегна. И след миг продължих: "Но всичко, което правим заедно, е сутрешен крос!"

Това беше достатъчно. Христо ме хвана за ръце и промълви: "Обичам те и не искам да те загубя!" Целунах го и се сгуших в него. Най-накрая открихме решение на проблема си – и двамата имахме време и настроение един за друг рано вечер.