Като цяло съм човек оптимист, винаги изваждам положителната страна от всяка една кофти ситуация, в която съм попадала, но този път не издържам наистина, много ми се насъбра тези дни, балона се спука и май изпадам в безизходица и дълбоко отчаяние от живота в България.

И как няма да съм разочарована? Три пъти вече се прибирам от чужбина, там винаги ми е липсвала срещата с приятели, родителите, българската храна и това сладко чувство, че си у дома!Но винаги се намират безброй причини отново и отново да си стягам багажа, и причината не е липса на пари или работа, а съвсем други неща.

В момента живея в София, харесвам работата си, обичам човека до мен, с които сме заедно във всичко и навсякъде вече 4 години.

Проблемът ми, който искам да споделя с Вас не е личен, в личен план се чувствам много щастлива дори, но всичко друго което ме заобикаля в ежедневието тотално ме смачква : от това да видя премазано коте или куче на улицата до случките със старите хора, едвам качващи се в трамвая, а шофьорът уж случайно не ги вижда и настъпва газта.

Отивайки в държавна институция, чиновничката да ти се развика, защото си посмял да я попиташ най-любезно, как да попълниш еди кой си формуляр.

Ходейки по пешеходната пътека на зиг-заг заради колите си чупиш крак защото няма една плочка равна с друга. За по-малко от година сменяш 3 квартири, защото ставаш обект на измама, веднъж от страна на агенцията и втори път от хазяина.

Обират ти парите и никъде не можеш да си потърсиш правата, отиваш в полицията, където ти се изсмиват в лицето.

Блъска те кола на малка уличка в жилищна зона, шофьора изчезва.

Има и още много други неприятни неща, които ми се случиха, знам и, че не съм единствената, но това което ми прави впечатление, е че за българина това е съвсем нормално положение, защото той по-добро не е виждал. Всичките тези неща, които изброих горе в нормалните развити страни са подсъдими! Там справедливостта в действителност съществува, кара те да се чувстваш спокоен и удовлетворен, плащаш по-високи данъци, но получаваш един качествен начин на живот.

Не намирам и хора, които да ме разбират, освен приятелят ми и няколко българи, с които се познаваме от чужбина. Вече знам, че ако отново замина ще е завинаги, на 28 години съм и мисля, че имам правото да избера един по-добър живот за мен и за бъдещото ми семейство.

Не мога повече да се мъча тук и да се боря с вятърни мелници, все по-често плача, чувствам се безпомощна да променя каквото и да било.

Тъжно е да осъзнаеш, че там някъде далеко, онази чужда страна те приема и се грижи за теб повече отколкото собствената ти родина !