Омъжих се на 20 години по любов. Пет години обичах съпруга си и се стараех да бъдем истинско семейство- сплотено, задружно, с деца. На шестата година станах любовница на най-добрия му приятел.

Никога не съм вярвала, че може да ми се случи подобно нещо. Мислех, че бракът е непоклатим, а верността- до гроб. Мъжът ми е почтен и сериозен човек. Работлив, грижовен, стабилен. Другият е авантюрист, женкар, бохем. Влюбих се в него до полуда. Първоначално всичко беше в света на фантазиите ми, но денят, в който той ми призна, че е безумно влюбен в мен , обърна наопаки целия ми подреден и прилежен свят. Престанах да мисля. Забравих за децата. Напуснах хубавата си работа. Като че ли напълно оглупях от любов. Обожавах го. Желаех го непрекъснато.Живеех единствено с мисълта за него. На разгорещените ми чувства той отвръщаше с двойно повече страст и всеотдайност. Страдах, когато бяхме разделени. Изживявах часовете, през които не го виждах, като истинска трагедия. Разтрепервах се дори от телефонен звън. Горещи вълни ме обливаха само като чуех гласа му в слушалката. А в обятията му изгубвах напълно представа за време, пространство и морал. Не бях способна да разсъждавам. Не исках да се замислям върху възможните последици от забранената ни любов. Бяхме като умопомрачени. Мечтаехме за общо бъдеще, за  една безкрайна любовна история. Забравихме за семействата си, за моите деца и за неговите. Дори веднъж не се запитахме с какво право нараняваме най-близките си хора по този опасен и незаслужен начин...

Една нощ сънувах пламъци- огромни, беснеещи, разрушителни. Събудих се с мисълта, че явно ще горя в ада за прелюбодеянието си. Не знаех само колко близко бях до истината... Любовта ни се вихреше с пълна сила, помиташе всичко и всеки по пътя си. Не бях обичала така и никой не ме беше обичал, както той. Пожелах да имам дете от него. Въобще не си представях какви обяснения ще давам после. Исках да имам любовта ни в плът и кръв. Това желание ме отведе до болничното легло след спонтанен аборт. Може би тогава трябваше наистина да се замисля. Може би трябваше най-после да прозра предупреждението на съдбата и да сложа край на тази опасна игра. Но не го направих. Не успях да преодолея любовта си към него и всичко продължи по старому. До деня на катастрофата. Не помня как стана всичко. Лошото идва за секунди. Бързах за среща с него.

Шофирах като обезумяла. Сякаш преследвах дявола и трябваше на всяка цена да го имам. Е, този път го настигнах. Колата ми се е преобърнала и избухнала в пламъци, а мен са ме извадили в безсъзнание миг преди експлозията. В болницата се събудих в адски болки. Първото, което видях, беше загриженото лице на мъжа ми над мен. Нищо не успях да кажа. Само чух “ще се оправиш” и стиснах ръката му.  Мъжът ми стоя до леглото ми почти през целия ми престой в болницата. От другия нямаше и следа. Когато вече бях в състояние да говоря, разбрах, че е напуснал града със семейството си. Мъжът ми недоумяваше защо. Ей така, съвсем спонтанно си тръгнал. Даже не изчакал да разбере дали съм жива...

От лекарите дочух, че има опасност да остана в инвалидна количка. Изведнъж се сетих за децата си. Как няма да мога да ги водя и вземам от училище или пък да танцувам на рождените им дни. Задавих се в сълзи. Нищо не обясних на мъжа си. Бях жива и благодарна за това. Нямаше смисъл да правя жалки опити за изкупуване на чиста съвест, като го натоварвам с патетични признания. Той не заслужаваше това, а аз бях получила своето наказание. Затова мълчах и страдах тихо. В последствие се оказа, че ще мога да ходя. Господ се беше смилил над мен. И аз не знам защо. С нищо не бях заслужила такава милост. Но за всичко на този свят си има обяснение. Явно има причина и аз да съм все още тук. Решена съм да я открия. Вече не гоня илюзии. Не мечтая за главозамайващи любови. Радвам се на простите неща.

Щастлива съм, когато видя сутрин слънцето или приготвям вечерята за семейството си. А от всичко най-много обичам да гледам децата си как растат и се променят с всеки изминал ден. Ужасявам се от мисълта, че в един миг на лудост съм могла да загубя всичко това. Любовното отрезвяване беше болезнено, признавам. Понякога ми е трудно да не се връщам в миналото си и да не мисля за него, но не искам да ровя в болезнените рани. Знам, че това е моят шанс за нов живот. Моля се да имам сили да го изживея достойно. Вярвам, че щом ме има, то Някой Някъде ме обича и бди над мен. А вероятно ми е и простил..