Събота е – средата на Януари. Отиваме на дискотека в “Ел корасон” с няколко приятели – смесена мъжко-женска приятелска компания без взаимни привличания м/у членовете на групата. “Ел корасон” е м/у “Славеков” и “Гарибалди” в една от кооперациите. Има дансинг и маси. Пускат разнообразна музика. Танцуваме си ние и аз забелязвам 2 червени мацки, т.е. облечени в червено. Едната ми грабва вниманието с огромни гърди, бенка, красиво лице и мръсни танци. От време на време си хвърляме по някой поглед.
Решавам да я атакувам ;-).
Венци ме подкрепя – вика тая се е разгонила – дръж я ;-). Отивам аз при мацките и почвам да танцувам покрай тях. В тоя момент оная спря да ми обръща внимание. Казвам и че са “страхотни” тя ми отвръща “Знаем”. Тогава аз добавям “и скромни и скромни”.
Питам я как се казва. “Ива” - отговаря тя и продължава да си танцува. Тогава аз ядосано: “Сигурно не те интересува аз как се казвам”.
Тя – “Ами интересува ме – кажи де кажи”.
Аз – “Е за какво – няма никакъв смисъл ”. Продължават да танцуват само 2те все едно ме няма. Тогава се ядосвам и казвам още по натъртено : “Айде обърнете ми малко внимание де” разсмиват се и вече се държат по-добре. Почва нещо черно и с перверзната мацка еротично танцуваме – тя с гръб към мене и дупето и плътно опряно в мойте предни части. Приятно беше. Мадамата си сяда - аз също. Оказва сеq че 2-те маси са сравнително близо и с момичето сме един срещу друг. От време на време погледите ни се засичат. Правя и някакви жестове с които и показвам, че я харесвам, а тя си хили. Става 3:30 и девойките си тръгват. Всъщност оказаха се 4, а не 2. Около 20 годишни.
Веднага се втурвам след моята. Настигам я и я питам: “Искаш ли да те заведа на кафе някой ден” - Тя ме гледа около 20 секунди и каза – “Да става”. Каза го и продължи да ходи, а аз тичам покрай нея. Викам и – телефон ще ми дадеш ли. Тя - “ОК” и продължава да си ходи. Изнервих се, че така ме унижава и и викнах.
“Момиче – спри и не ме карай да те гоня”. Оная спря и ме изгледа лошо. Каза си телефона - домашния. Започваше с 55. В тоя момент реших, че ми даде грешен или непълен телефон. Изчаках няколко дни и я потърсих. Звъни 1 минута никой не вдига. Скоро в София имаше масова цифровизация и на голяма част от телефонните номера сложиха осмица или деветка отпред. При това, когато звъниш на стария номер той си дава свободно, но никъде не звъни. Сложих една 9-ка пред номера – невалиден номер.
Сложих 8-ица и хоп обади се някаква жена. “Ива там ли е?” – “Няма я още от работа”. Бонус – открих я ;-). На другия ден пак звъня. Обажда се Ива. Стори ми се изненадана. Казах и - :”Аз съм нахалника от Ел Корасон” – все още не знаеше името ми. Тя се засмя. Поканих я в събота 16:30 на билетния център на НДК. Каза, че ще дойде. Не повярвах. Давах шанс 40% да се появи на срещата. Просто тая е кучка – личи си от пръв поглед и изобщо не е за мене, но някак си исках да изляза с нея па макар и само за тръпката. Дойде събота. Времето беше адски студено.
Мислех си да и се обадя и да и кажа да го отложим, за да не мръзне, но после се отказах. Тъкмо викам си теста дали ще дойде ще е още по –достоверен. Обаче свалих вероятностния процент на 30. Отидох в 4,32. Мразя да закъснявам па макар и с 2 минути. Исках да и купя цвете, но не успях. Отивам пред билетния център и гледам две девойчета стоят – едната говори по мобилния си телефон. Минавайки покрай нея я загледах – дали пък тая не беше момата от дискотеката. Погледите ни се срещнаха усмихнахме се и си казахме здрасти. Оная каза – “чакай един момент да си довърша разговора и идвам” “Ок” казах. Докато я чаках вече 100% бях сигурен, че това не е Ива. Мацката свърши и дойде заедно с приятелка си. Вика ми – “ти ли си Явор”. “Не не съм”. “Е защо тогава ми каза здрасти”. “Ми защото погледите ни се срещнаха викам”. Захилихме се и тримата на странната ситуация.
Оказа се, че момичетата са ученички и едната се запознала с някой си Явор в дискотека в Сливен. Аз им разказах моята история. Казах им – “момичета аз ще изтичам до подлеза да купя цвете. Ако се появи една висока с бенка кажете и да ме чака”. Купих и роза с огромна дръжка. На всичкото отгоре и ухаеше. Защо винаги когато купувам цвете на свястно момиче се пада немирищеща роза пък за кофти жените се случват страхотни цветя. Взех цветето и се затичах нагоре. Мацката я нямаше още, нямаше го и Явор и двете ученички псуваха него и страхотния студ. А времето си го биваше. Стуууууд - не помагат нито шалове нито ръкавици. Явор дойде с някакъв приятел, казахме чао, чао с случайните ми познайници и те заминаха.
Вече беше без 10. Шансовете Ива да се появи ставаха нищожни. Аз се вкочаних тотално. Все пак си имам принципи. Твърдо чакам 30 минути, пък ако ще да е безнадеждно. Чаках до 17 часа. Кучката не дойде. Знаех си аз. За 2-и път в живота ми връзват тенекия. Само, че тоя път я очаквах. Звъннах на Вальо от близкия булфон.
Той работи в един инернет клуб. Казах му – да отиде на http://www.ibn.bg/telephones.htm или нещо от сорта беше. Там може да търсиш по телефона къде живее човек. Базата данни вече е доста стара, но за някой неща още върши работа. Продиктувах му телефона без 8-ицата. Въведе го и ми продиктува – семейство Вълкови, Борово, 214 блок 7 вход. После ми каза. “Знаеш ли, че моя клуб е в Борово”. Аз му казах “Ок чакай ме идвам”. Хванах 204 и тръгнах. По едно време питам един в рейса. “Тука ли е Борово” Той вика – “Не. След 2-3 спирки”. Обаче някакъв друг ме чу и пита: “Какво ти трябва в Борово” – “Блок 214 викам”. И той каза че го знае, че слиза на същата спирка и че ще ми го покаже. Показа ми го. Огромен блок, пък аз знам само входа. Щото оня сайт дава инфо само за блок и вход – без апартамент и етаж. А входните врати заключени – трябва да звъннеш на звънеца и да ти отворят. Зачетох надписите на звънците на 7 вход. Гледам моите хора ги няма там. Тъкмо почвам да се чудя какво да направя и да се чеша по главата и гледам една бабка слиза отгоре по стълбите. Питам я. Извинете сем. Вълкови. Тя казва – Няма такива момче, ама ти кой търсиш. Ива – викам – момиче на около 20.
ООО вика тя – знам я Ивето – 4ия етаж вдясно. Качвам се аз, а там тъкмо някакви хора влизат на гости. И една жена ги посреща.
Питам я – Ивето тука ли е. Тя вика да е сега ще я извикам. Вика я. Показва се Ивето. Гледа ме около 1 минута и не може да осъзнае какво става. А то беше около 17,30, т.е. само около 1час след часа на уречената ни среща.
Много бързо бях успял да я намеря, адски се изненада. Гледа ме с розата. И мълчи. Стоим на прага. Не ме покани вътре. Аз пък взех да я налагам с цветето по главата и да я гълча, защо не е дошла. Студено и било.
Малеееее. А аз можах 30 минути да зъзна викам и. Казах и, че така не се прави. Каза, че нямало да се повтори и следващия път щяла да дойде. Да съм и оставил телефон. Дрън, дрън викам си на акъла – следващ път няма да има. Не и давам тел, не и казвам нищо само вадя едно листче и и подавам стихотворенийце което и бях написал.
Лесно пиша стихчета макар, че са малко истинските неща които съм написал през живота си. Казах и – а аз даже и стихотворение съм ти написал. Стана и кофти. Или поне направи поза. И в тоя момент аз си тръгнах.
Естествено подарил и бях и розата. Но някак си не ми беше гадно. Много по-добре стана, че отидох до тях.
Олекна ми. Много по-гадно щеше да ми е ако си бях тръгнал от НДК-то за към нас. Боклуци много на тоя свят.
Ама поне емоцията си я биваше. Не съжалявам за мръзненето...