Петя - детето, което не прегърнах

От 133 коментара0/5

Хората, които ми бяха вдъхнали живот, същите ТЕ ми го бяха отнели!!!
Хората, които ми бяха вдъхнали живот, същите ТЕ ми го бяха отнели!!!

Всяка нощ затваряйки очи се връщам в далечната 74/75 година. Бях младо осемнадесетгодишно момиче, завършило училище и срещнало голямата любов. Онази любов- голямата, истинската и споделената. Бях влюбена и обичана. Знаех, че мечтите са затова, за да се сбъдват. Моите мечти една по една се сбъдваха, а други бяха въпрос на време, за да се сбъднат.

Моята голяма, истинска любов носеше името Петър. Той бе завършил школа за морски офицери във Варна. И през онази далечна 74г беше в казармата мичман в гр. Созопол. Разстоянието не пречеше да се обичаме, да се чакаме и да мечтаем един за друг. През лятото на същата 74г разбрах, че съм бременна, още едно щастие, което ми се случваше. Бях щастлива от всичко онова, което ме очакваше и което чувствах. Срещите и комуникациите ни бяха ограничени, очаквахме с нетърпение отпуските му, писмата и свижданията.

Бях бременна в 6-тия месец когато го приеха във военна болница – Бургас- по неговите думи беше “просто настинка“ отидох да го видя. Радвах се на лека бременност, бях дребничка и почти не ми личеше, и макар, че се чувствах прекрасно баща ми настояваше да ме придружи, за което нямах нищо против.

Бяхме щастливи. Потъвах в дълбоките, топли, черни очи на моя любим. Той беше онзи тип мъж, за който бях мечтала от дете. Усмивката му беше завладяваща, озаряваше не само моето лице, но и цялата болница. Говорихме, смеехме се и мечтаехме . Мислехме име на щастието, което ритайки не спираше да напомня за себе си. По него време нямаше модерна техника и ние се подготвихме и за момиченце и момченце. Спряхме се на имената Камен и Катя.

Моят любим искаше нашето дете да носи името на неговия баща K............! Думите с които се разделихме онзи неделен следобед бяха: “ Миличка, ти просто за нищо не се притеснявай! Аз след няколко дни ще си изляза от тук това е просто настинка. Не се притеснявай, ще бъде всичко както го искаме! Онази неделя аз летях !!! Мислено преживявах красивите моменти, които ми предстояха и най вече момента в който ще прегърна детето, което беше заченато с толкова много любов! Това дете толкова много го обичах, нямах търпение да дойде моментът.. Моментът в който ще мога да го видя, докосна, целуна и прегърна! Мечтаех за този ден, а вече знаех, че мечтите се сбъдват и го очаквах с нетърпение...

НО, ден по късно- вторник- животът не беше същия. Светът ми се срина. Петър беше починал в болницата от висока температура в следствие на болестта “просто настинка“. За секунда животът ми се бе променил- всичко, което бях имала го нямаше. Изпаднах в шок, отказвах да приема случилото се, то за мен не бе истина-. Нямаше как да е.., защото , той никога не би ме оставил. Никога не се съмнявах в него, в думите му, в обещанията му. Затова: онова което всички твърдяха, аз знаех, че не е истина!!! Плачейки се вкопчих в детето, което очаквах. То не беше мое, а беше наше... Единственото нещо, което ми бе останало от него..

НО дали животът не бе планувал друго за мен?

Броени дни след погребението, двете семейства започнаха да мислят и да дават идеи- Как да решат проблема? Как да се избегне срамът? През далечната 74г трудно се приемаха от обществото самотните майки, а още по-трудно се приемаха децата, които нямаха бащи. Това бяха проблемите, които ги вълнуваха моите родители.

Родителите на Петър, сметнаха, че не са в добро психическо състояние след загубата на големият си син и това не им дава възможност да ми помогнат. Никога няма да забравя думите им :“ Ние имаме и друго дете за което трябва да се погрижим, а ти си млада ще се оправиш в живота...“ Не спираха да повтарят всички, че най-доброто за детето е да отрасне в дом с майка и баща. А аз не съм способна да му го дам...! Гледаха ме в разплаканите очи и ми говореха : “ Не мисли за себе си момиче, а мисли за детето, което носиш и на което не можеш да дадеш нищо! Дай му шанс да расте щастливо, не го лишавай от възможността да бъде отгледано с много любов от двама родители. Ако го задържиш го обричаш цял живот да бъде отритвано от обществото и обиждано от всички.“ Въпреки всичко и всички аз не склонявах, не се отказвах от рожбата си която обичах повече от себе си. За мен беше дълг да се погрижа за нашето дете. Той го бе поверил на мен и не отстъпвах..То беше мое... От ден на ден всичко малко по малко се променяше. Как никой не ме подкрепи? Това, че не отстъпвах принуди родителите ми да ме заведат в Шумен.

Настаниха ме в дом майка и дете в града. Там ме оставиха сама затворена в една стая. Идваха от време на време ту родителите на Петър, ту моите. Убеждаваха ме , че това е най-доброто за моето дете. Плачейки всеки ден си задавах въпроси- Къде им са сърцата на тези хора? Тупти ли им в гърдите сърце? В едно от посещенията на моята “майка“ тя заяви: Да не си помисляш дори и за миг да си дойдеш у дома с дете. Или сама или не идвай. Тръшна врата на стаята и не се върна повече...

Мислих само за детето си. Как да го задържа , как да го отгледам и как да му дам всичко онова от което има и ще има нужда? На тези въпроси отговорът беше един- сама не мога, трябваше ми малко подкрепа, която не намирам . Към когото и да се обърнех за помощ никой не ме подкрепяше. Всички повтаряха, че ако задържа детето, ще бъде несправедливо спрямо него. Казаха ми , че са намерили родители за него. Умни, възпитани, хора с възможности и положение, семейството, което искали моето детенце били доктори. Поредното нещо с което не можех да се боря. Не можех да осигуря нищо от това, което би могло да има.

НЕ ИСКАХ ДА РАЖДАМ. СТРАХУВАХ СЕ ЗА ДЕТЕТО СИ!!! 25.02.1975г беше денят, който 3 месеца по-рано очаквах не само аз с трепет и щастие. Това трябваше да е най-щастливия ден за мен.

Родих момиченце което не видях, не ми го дадоха за секунда , не го докоснах не го целунах не го прегърнах... a 9 месеца мечтаех за това ...! Взеха ми го и го изнесоха ..взеха ми и последното в което се бях вкопчила ... С разбитото ми сърце и с почти никакви ми останали сили аз мислих само и единствено за детето си. Исках най-доброто за нея. Ден   след раждането аз дадох име на детето си, което не видях.

Нарекох е Петя ! Исках да носи името на баща си- Петър. След още няколко дни ме изписаха от болницата, нямах избор трябваше да изляза, а никой не ме чакаше. Качих се на автобуса и се прибрах у дома. Върнах се сама в домът, който за мен не беше дом, при майката която не беше майка и при бащата, който не беше баща. Там отидох аз...без сърце, без мечти, без любов нямаща нищо- окрадена и ограбена от живота и от хората....

Денят за “моето семейство“ бе нормален, просто ежедневие сякаш нищо никога не се бе случвало. След няколко дни отидох в дома в Шумен, там където беше моето детенце..Обикалях по оградата и плачех. В него момент ме бе видяла телефонистката (леля Райна) която излезе и ме попита дали искам да ми покаже детето? През сълзи и с буца в гърлото се опитвах да кажа “да“. Нямах право да влизам, затова жената ми каза къде да чакам и на кой прозорец ще го покаже.

Чаках с нетърпение мигът в който ще зърна нашата малка Петя- мигът , който бе по малко дори и от миг ?  ? запечатан вече 38 години в съзнанието ми. Петя бе толкова далеч обвита в пелени и одеяло, че не успях да е видя. Моето дете на което нямах право!!!

Минаваха месеците в плач. Не приемах съдбата си , не приемах съдбата на Петър и продължавах да си искам детето. Спокойното държание на семейството и роднините което по нищо не напомняше за разбитото ми сърце, също така и силните успокоителни които приемах на моменти започнах да се съмнявам в истинността на спомените си... Губех реална представа за себе си, за живота и за миналото, но продължавах да мисля за детето си Петя.....!

Отново отидох в дома за деца, това беше мястото където зърнах пеленките и . Знаех че моето дете не е там , тя трябваше да е осиновена отдавна. Стискайки оградата и плачейки отново чух гласа на леля Райна ( телефонистката), която ми каза: “ Не плачи ! Детето е вече при родителите си, които ще го обичат и ще се погрижат добре за него. Вчера го взеха. “ от това “Вчера го взеха“ изпаднах в ужас- моето дете, което обичах с цялото си сърце е било толкова време само в онзи дом.

ТОВА БЕШЕ КРАЯТ – ЗАМЪЛЧАХ ЗАВИНАГИ!!!

Моята Петя бе тръгнала по път, който и бе отреден от хора нямащи сърца... Път по който аз нямаше да бъда.... Моята Петя...беше вече нечия друга радост.... Тя беше детето, което обичах и исках и не можех да имам.....! Не намирах вече парченца от разбитото си сърце. Отдавна се бяха разбили дори и те....

Бях празна... На 19 години сърцето ми не туптеше... Хората, които ми бяха вдъхнали живот, същите ТЕ ми го бяха отнели!!!

133 коментарaДобави коментар »

magaduna

От magaduna11.04.2014, 16:04 ч.

ТЪЖНА!МНОГО ТЪЖНА ИСТОРИЯ!

Виж всички коментари за "Петя - детето, което не прегърнах".

Още истории от "Споделено"

Животът заедно?

Животът заедно?

Здравейте на всички читатели на Розали. От доста време ме тормози една мисъл и...

Мъжът зад маската

Императорът на френдзоната

Някак си, никога не успявам да улуча границата между флирт и приятелство...

Спрете да се самосъжалявате!

Спрете да се самосъжалявате!

Мили дами, чета от скоро тази рубрика и това, което ми прави впечатление е колко...