Уморих се да се боря в името на загубени каузи

От 19 коментара0/5

Уморих се да се боря в името на загубени каузи

Колкото пъти да си затварям очите и се връщам назад във времето, назад в собственото си минало и да правя равносметки на направеното или пък на не направеното. Толкова пъти въпреки погледа назад си правя все същото с ясната мисъл че този път нещата могат да бъдат, ще бъдат различни. Защото не може постоянно да стъпваш накриво не може постоянно да правиш грешния избор не може постоянно да попадаш на неподходящия човек поне според неговата гледна точка.

Съзнанието и мисълта са ти замъглени нямаш правилна преценка за нещата и много, много не се замисляш за това какво правиш на кого го правиш и защо го правиш. Ти си на гребена на вълната защото си щастлив и си щастлив истински защото най после си открил подходящия човек подходящия според теб и никои не може да те убеди в противното защото ти си на гребена на вълната на щастието.

Чувстваш се отново жив, върнал си се към живота така да се каже, намираш смисъл във всяко едно твое действие колкото глупаво и налудничаво да е то. За теб всичко е смислено и си има ясната причина какво точно трябва да се направи и защо трябва да се направи.

Събуждаш се с усмивка и си тананикаш през деня ей така без причина просто защото с чувстваш пълноценен, просто защото знаеш че не си сам , защото знаеш че има още някои които се събужда с усмивка и си тананика през деня без причина поради простичкия факт че и той е щастлив.

Разбира се има и трудности около теб но някак си не ги забелязваш, някак си те са около теб и не могат да те засегнат по никакъв начин просто се неуязвим. Радваш си се на живота и смяташ че нищо повече не ти трябва. Всичко с което се захванеш е обречено на успех.

Но уви всичко в този живот е преходно и понякога ти си втълпяваш разни неща за да намериш смисъл и до такава степен си се вживял в този фалш в този свои измислен свят, че той някак си е изместил реалността.

И когато всичко рухне когато всичко се сгромоляса върху плещите ти товара е толкова голям че не можеш да го понесеш на крехките си плещи колкото и да се опитваш. Колкото повече се опитваш да се надигнеш и да го преместиш някъде настрани толкова повече той те натиска и те натиска надолу с все по-голяма и все по-голяма сила надолу докато не те смачка напълно, докато не те съсипе тотално както никои никога не те е съсипвал досега.

Поне за теб е така защото и преди си преживявал ако не същото то много подобно и много близко до преживяното сега, но не си си направил необходимите изводи и не си направил абсолютно нищо по въпроса този въпросният товар да не те смачква повече никога. Но не си си направил изводите защото не може все да се случват лоши неща не може да постоянно да избираш грешната страна не може постоянно да си губещия все някога това трябва да свърши и си казваш че този път ще бъде различно не може пак да стане така не бива да става така просто защото не го заслужаваш.

А дали е така ? наистина ли не го заслужаваш или просто си обречен на самота обречен си да се луташ между измислиците и реалността обречен си постоянно да си на кръстопът и да взимаш грешните решения. Обречен си да си измамно щастлив. Но единствения измамен си ти и си се измамил сам себе си. Сам си си представял някакви нереални неща сам си си мислил какво ли не само и само този свят в които си бил щастлив да се задържи колкото се може по-дълго, защото кои не иска да е щастлив, кои не иска да е окрилен от крилата на любовта, кои ????? няма такъв човек.

Страшното е, че нищо от това не е било действителност нищо от това не е било реалност. Всичко е било не точно така както ти си го възприемал, доближавало се е до твоята истина но е било малко по-различно толкова малко че за теб е било маловажно и почти незабележимо та да му обърнеш вниманието което заслужава или пък си го виждал но не си искал да го приемеш не си искал да повярваш че отново всичко се повтаря и то толкова скоро. Че малко ли страда първия път та те наказват да страдаш пак , но този път страданието е многократно по-силно.

Любовта която си изпитвал е многократно по-голяма от предишната-тази която те е разочаровала тази която ти е обърнала гръб, тази която ти е забила нож в сърцето по такъв начин по какъвто раната зараства но белезите остават за цял живот. Казал си си това е каквото било, било случилото се случило какво пък може е трябвало така да стане може пък да е за добро. И си се примирил, вярно страдал си много страдал си дълго и продължително обвинявал си се сам себе си за неща които просто не зависят от теб, неща които няма как да зависят от теб.

И ето минава се време, влюбваш се пак, вече си забравил скорошната се несполука, пък и не те интересува защото си я захвърлил в килера и си забравил къде си сложил ключа, за теб това е история за която се сещащ с усмивка и се смееш сам на себе си как така си могъл да бъдеш такъв идиот , как така си си правил на палячо в името на изгубена кауза. Смеел си се и си се самоиронизирал без да осъзнаваш че историята се повтаря, пак става ако не същото то вного подобно. Подобно от страна на твоите чувства, желания и очаквания, подобно на твоята отдаденост и вяра че този път ще бъде различно, подобно но в никакъв случаи не същото. Пак си палячото на които околните се присмиват и му гледат представлението с интерес, пак си обречен да се бориш с изгубена кауза, пак си обречен да страдаш и да се самосъжалямаш, пак си обречен да си сам, а това е най-страшното нещо самотата. Самотата в душевен план, много е трудно човек да срещне подходящия за него човек търси ли, търси и накрая намира все някога трябва да го намери. Мислиш си че си го намерил а си останал излъган и наранен, захвърлен отстрани в канавката до магистралата на любовта. Паднал там си гледал как тя се качва на колата на своето щастие и опрашва напред без да се обръща назад. Ти си бил някаква временна спирка по маршрута и. Бил си една необходимост и когато тази необходимост е била ненужна си бил избутан от магистралата.

Почувствал си се използван и предаден. И точно когато си събрал сили да се върнеш обратно на пътя историята се повтаря но този път канавката ти се вижда малкото зло. Този път избраницата ти пак е отпрашила напред но този път тя е сама, тя не е намерила своето щастие продължава да го търси но със сигурност не иска то да е свързано с теб, поне по начина по които ти си си го представял, мечтал или желал.

Пак си на земята но този път ставането ти изглежда невъзможно или поне не ти се иска да се изправяш. Там долу в локвата ти е добре. Всичко се случва около теб и не те касае пряко, гледаш отстрани все едно си на кино но филма не е с хепиенд както е по истинските филми. Защото това не е филм а това е твоят живот пълен с болка , огорчение и разочарование. Разбира се че е имало и хубави и щастливи моменти но точно в този момент половината от тях ти се струват измислени някак си фалшиви а другата половина изобщо не искаш да си го припомняш защото точно с т ях болката става непоносимо ужасна и смъртоносна. Седиш и се оглеждаш наоколо и не можеш да намериш смисъл в нищо , всичко е монотонно , всичко е като на запис вършиш неща просто защото трябва а не защото имаш желание да ги вършиш.

Чувстваш се безполезен, малък незначителен, дори някак си предаден. Предаден не от някои друг а сам си предал себе си, разочарован не от околните а от себе си, защото кои друг да е виновен за грешките които ти сам си направил , кои друг да е виновен за собствения ти избор, кои друг освен самият ти. Сам си си виновен и си го знаеш вече си се примирил с факта че и този път не си успял да откриеш истинското щастие.

Примирил си се с факта че отново си останал сам по средата на пътя. Но защо си се примирил – просто защото не си чак такъв егоист та да мислиш само и основно за твоето лично щастие , не можеш ти да си щастлив а човека до теб да е нещастен тази мисъл те ужасява и правиш всичко възможно и жертваш дори твоето щастие в името на щастието на твоята избраница макар и да знаеш че тя ще си остане винаги само твоя избраница и никога няма тя да те избере защото не си нейния тип , защото си и по нужен като приятел а не като любим човек. За нея си по необходим от време на време, а не за постоянно.

Някак си тя търси нещо повече от това което ти и даваш от това което ти можеш да и дадеш. Или пък те счита вече за готова плячка и не и е интересно с теб няма я тръпката от преследването няма я тръпката от лова та ти си свалил гарда и си се предал твърде рано , даже преди лова да е започнал ти си си бил готов и си обезсмислил всичко просто не и е било интересно и е тръгнала в преследването на нова жертва и така си останал отстрани избутан от пътя седнал в локва направена от собствените ти сълзи. Но нищо не можеш да направиш. Не можеш да си господар на собствените си чувства камо ли с чувствата на околните. И ти вече не знаеш колко пъти си си казвал какво още иска от мен та аз и давам такива неща за които всяка друга би само мечтала. Но уви не и тя или поне не от мен. Може би търси точно тези неща които и аз ще и дам но ги търси поднесени по друг начин поднесени от друг човек.

Някак си още в началото на това мое преживяване си имах едно на ум че нищо няма да излезе, че сам тръгнал на воина която е загубена още преди да е започнала но не обърнах абсолютно никакво внимание на това с надеждата, че ако имаш прекалено силно желание няма невъзможни неща. Но явно или съм нямал толкова силно желание или пък не става както по филмите.

Хепиенда не е единствения изход и сам се убедих в това за пореден път. Може би някога всичко това ще свърши, може би най накрая и на моята уличка ще изгрее слънце, може би и аз ще тръгна по магистралата с бясна скорост , но в момента не ми е до това дори незнам доли някога ще ми бъде. Някак си съм изгубил жаждата за живот и нови преживявания ,някак си съм обезверен и примирен със съдбата си. Някак си нямам абсолютно никакво желание да правя промени в живота си някак си ми писна от всичко. Все ми е тая всичко наоколо е някак си като на запис и имам чувс твото че съм го гледал някъде и наистина съм го гледал и вече знам къде в моето близко минало. Просто всичко се повтаря отново и отново.

Простичката истина е че не можеш да избягаш от миналото си рано или късно то те настига.

Може и да съм като малките деца които като нямат нещо искат да го имат независимо дали им трябва или не, може и такъв да съм не мога да кажа и надали някога ще мога

Просто се уморих от себе си уморих се от това да се боря в името на загубени каузи уморих се.

19 коментарaДобави коментар »

мъж

От мъж06.02.2017, 12:07 ч.

Авторе /джани/ търпеливо те чаках да си кажеш възрастта,но ти продължаваш да мълчиш. Защо бе джани,толкова ли те мързи да напишеш 2,3 реда за уважение към хората които те четат,а иначе пишеш цели "романи". С такова...

Виж всички коментари за "Уморих се да се боря в името на загубени каузи".

Още истории от "Споделено"

Без заглавие

Без заглавие

Отдавна не бях влизала в този сайт, всъщност отдавна не бях сядала пред pc-то ми....

Ако животът ти поднесе лимон, направи си лимонада.

Съдба...

Здравейте, С тази моя история искам не да предизвикам съжаление, или ... нещо друго.

Отговорите

Отговорите

Здравейте! И аз като повечето пишещи тук отдавна искам да споделя, но не знам с...