Здравейте!

Все още не съм сигурна дали да напиша това писмо, или да преглътна болката сама, както винаги. Историята ми не е първата такава, няма и да е последната. Не е изпълнена с ужас от самота, заплахи за самоубийство и нечувани досега терзания заради несподелената любов на комшията от 2-я етаж. Не е истинска, а във всяко истинско изживяване има и истинска болка!

Всичко започна преди около 8-9 месеца. Тогава имах връзка със зает мъж (не женен, а просто зает), когото си мислех, че обичам. Срещнах "пилето ми" (ще ми позволите да то наричам така, защото не искам четящите тази история да се досетят коя съм) когато той беше на работа.

Той направи първата крачка да се запознаем. Аз неохотно му подадох ръка и с недоволство се запознах с него, защото тогава в главата ми беше само другия.

Пилето дори ми се стори противен, странен, да не казвам отблъскващ. Забелязах нещо лъжливо в погледа му, но въпреки това след известно време се съгласих да излезем. Така се случи, че точно тогава с другия се разделихме и аз намерих в Пилето ми моята манна небесна. Той не бързаше за никаде, често се чудех дали въобще иска връзка или нещо друго.

Почнаха среднощните разговори и размяната на целувки. Той беше първия човек, който мина да ме види като влязох в болница заради бъбреците ми. Когато излязох, реших да действам, все още не го харесвах, а имах и страх от него, незнайно защо, но поне знаех, че ще ме уважава.

И така на въпроса ми какво иска от мене, той отговори "Какво разбираш под сериозна връзка?". С тези думи започнаха най-хубавите и същевременно най-тежките месеци в живота ми. На този мъж отдадох сърцето и душата си, както и тялото, както никога не бях го правила дотогава. С времето той ставаше още по-мил и нежен, но... да, има едно но... февруари месец се наложи да се върна в моя град, за да продължа там образованието си като частна ученичка. И тука почнаха странностите, виждахме се 3-4 пъти в седмицата, но той беше студен, даже груб.

Често тези пъти прекарвахме нощта заедно в квартирата ми, нощем беше нежен, топъл и мил,както преди, а на сутринта отново озлобен към мен. Казваше, че съм му малка, че не го разбирам, че не съм на неговото ниво и т.н. Все неща, които преглъщах, въпреки че бях уморена от непрестанните ми компромиси. И така, аз давах, но не получавах...

В един ни толкова хубав майски ден открих, съвсем случайно, че от седмица той е с друга. Нищо не ми беше казал, държеше се както обикновено и аз с цялата й глупост й казах на другата за мен. Той избухна. Почна да ме обижда и да ме заплашва, че ще ми натроши кокалите. Защо съм му се бъркала в личния живот?

И остана с нея. Заболя, но не плаках, преглътнах го сама, дори живеех напук на всичко. Той замина за чужбина и тогава с бившата му се срещнахме, опознахме се. Той я изч...л и я оставил. Тя ми каза, че за мен й е казал , че съм натрапница, която го преследва от сумата време, но никога нищо не е имало помежду ни. И куп други лъжи. Това заболя още повече.

С него не се бяхме чували повече от месец и веднъж като си отварях пощата намерих имейл от него. Само докато видях адреса на изпращача, дъхът ми спря за секунди, мислех, че се задушавам... и отново усетих, че съм жива!

Той иска да пробваме пак като се прибере тука, а аз не знам способна ли съм да преглътна лъжите, болката, изневярата?

Но не трябва ли и да дам втори шанс? А може би давах прекалено много втори шансове...

Вие как мислите?