Първо искам да кажа на всички читатели и читателки на Rozali.com едно голямо "Здравейте" и предварително благодаря, за съвета и помощта, които ще ми дадете след като прочетете моята история.

Ще се опитам да разкажа всичко накратко, но истината е че съм много объркана и не знам от къде да започна...

Септември месец на 2005 година, последната ми в старото училище, се влюбих съвсем истински...хлътнах много здраво и лошото беше че вярвах на всяка дума която ми казваха, че взимах всичко на сериозно, че когато се оказа, че Р. ме е лъгал заедно с всичките ми "приятелки и приятели" и че аз съм била нещо като опитно зайче за да забрави той приятелката си, животът ми свърши.

Ще спестя дългите лирични отклонения за това колко сълзи изплаках,колко предадена се чувствах, как желаех да умра, защото мисля че всеки от вас поне веднъж в живота си е имал подобна случка.

Както и да е, много месеци ми трябваха, за да го преживея, може би защото съм такъв човек, нямам нито брат, нито сестра и много се привързвам към хората около себе си, или защото беше такава възрастта ми, незнам.

Вече ще съм в ново училище, нещо с което много се гордея, защото успях да взема добре изпитите си,ще започна съвсем нов живот. Всичко изглежда добре, обаче... трябва да го кажа направо, това което най-много ме мъчи и което се опитвам да скрия от целият свят и включително от себе си...след този "инцидент" с Р. аз съм без сърце.

Спря да ми пука за момчетата, за това кой какво е казал, и макар че сега се запознавам със повече хора, отколкото сам познавала в целият си живот не се интересувам от момчета и това че много ме харесват. И искам да кажа, че колкото повече не им обръщам внимание те толкова повече тичат подир мен. Незнам защо става така. Независимо дали са някои "тежкари", които са излезли из центъра за да "забият" поредната мацка, и буквално не мога да се отърва от техните преследвания (в началото беше интересно и малко стряскащо всички да те оглеждат,но сега просто ми е безкрайно досадно), или някое наистина свястно момче с което сме приятели и което започва да се влюбва в мен, но аз нямам никакви чувства.

Така стана с Г, с Т, с И, така стана и с Д. и ме боли че те страдат заради мен. Вълнувам се, признавам си, не мога да съм съвсем от камък, но нито обичам, нито дори харесвам някои. Надявах се времето да излекува раната която ми причини Р.,но не мога да се! доверя до момче.И колкото и смешно да звучи това взе да се отразява и на отношенията ми с приятелките.М. започна да се дразни,че не си \"избера най-накрая някои\",както тя казва и че аз отхвърлям предложенията и \"тя да ме уредяла с Г.\"С нея все по-често се караме,дори тя се обиди,защото не моя да разбере (или може би аз не бях достатъчно ясна) когато и обяснявах станалото с Р. и това,че все още се будя от кошмари с него.

Просто накъдето и да тръгна той ми е в ума,чувствам се като някоя глупачка,която бяга от шанса си да бъде щастлива,и имам чувството че ако го видя отново ще се влюбя пак в него и привидното ми спокойствие ще рухне.

Притеснява ме и факта,че Д. започна все по-настойчиво да ме ухажва,а аз не се осмелявам нито да тръгна с него,нито да го отрежа.

Моля ви,дайте ми съвет какво да правя,всъщност не съм много сигурна как се лекува това,но искам да знам мнението ви,защото приятелите ми и дори майка ми не ме разбират.

Надвам се да ме разберете вие,и все пак се радвам, защото споделената мъка е половин мъка.

От мен довиждане, Невинната