С този човек скъсахме преди няколко седмици, не сме били заедно много - 1 месец. Преди да се съберем беше нещо много различно, хубаво - той беше очарователен, държеше се различно, излъчваше някаква енергия и оптимизъм и това ме е пленило сигурно. Но в началото хората винаги се представят в по-добрата си светлина.. Както и да е, той скъса с мен поради някакви неоснователни причини, все едно избяга от обвързване, защото още отначало ми каза, че гледа да стои по-на страна, за да не се налага да страда.

Не го обичам, не си въобразявам такива неща. Не съм от тези, които хлътват бързо или използват тази дума за щяло и не щяло, а и не бих могла да си го позволя.. не и с такъв човек.. не че е лош, но все му скимваше нещо, все изчезваше на някъде, после изведнъж се появяваше, никога не си сигурен какво ще му хрумне или накъде ще го отвее, точно като вятър.

И все пак не мога да си го обясня.. защо ми пука малко или много.. Имахме и хубави моменти, макар че се броят на пръсти - какво ли чак толкова можеш да видиш от един месец?

От моето училище е, засичаме се почти всеки ден, отвръщам поглед всеки път, отбягвам гласа му, обръщам се на другата страна, когато минава покрай мен, не искам да го виждам, дори не говоря за него, както правиш обикновено, когато си мислиш за някого. Тогава защо? Смея се, забавлявам се, игнорирам го.. а като че ли докато съм на едно място, сякаш всъщност съм на друго, там при него.

Излизам си вечер, изобщо не съм се затваряла вкъщи или изпадала в депресии, когато се разделихме дори не заплаках, независимо от вътре какво ми беше, бях след него с няколко момчета, изобщо не съм си позволявала да си концентрирам вниманието върху него.

Когато съм с приятели ми е весело, говоря, смея се, изключвам го от мислите си, избягвам всичко, свързано с него.
А дори когато не мисля за него, сякаш част от мен още го усеща.. все едно съм му запазила малко място в съзнанието ми, и не го пускам напълно да си тръгне. Живея си живота, продължила съм напред, а следите още си стоят..
Не съм го търсила, не съм му се обаждала, никога не бих го направила, това е проява на слабост за мен, а и не съм от тези, които ще тичат след някой, който най-вероятно дори не си мисли за тях в замяна.

Винаги съм се ръководила от разума, преборвам се не веднъж със себе си, знаейки, че просто така трябва да е, подтискам някои неща, които знам, че с нищо не ми помагат.

Разумът ми казва, че не искам да сме пак заедно, защото не си заслужава.. не може да се каже, че го познавам, но ми е казвал някои неща за себе си и съм преценила, че така е най-добре.. И все пак изведнъж, съвсем неочаквано, изниква момент в съзнанието ми, нещо, което ми е говорил, или поглед, спомен.. и се дразня, и ядосвам.

Знам, че ще мине. Знам, че няма да е вечно, той завършва скоро, сигурно след това ще замине някъде. Но не мога и не мога да преодолея онова гадно "но", онази тежест, която по всички възможни начини се опитвам да избегна, онази буца в гърлото, онази липса...