Здравейте искам да ви разкажа историята на жалкия ми живот. Не искам коментари просто искам да разкажа на някои това, което ми се случва. Искам да споделя за да ми олекне.

Вече съм на 17 години и никога до сега не съм била с момче, говоря за това, че съм си нямала гадже за секс да не говорим.

Не съм красива и точно това е причината. Родителите ми са много ниски не ги виня, не са виновни и аз съм 1.50 см, и съм отвратително дебела.

Родителите ми не са богати и не мога да си позволя модерни дрехи като на повечето ми съученички. До преди време това не ми правеше впечатление .. ИМАХ ЦЕЛ исках да уча защото в друго нямаше да успея исках да си завърша образованието да си намеря работа след това да преуспея и щях да успея ако не беше излязъл ТОЙ, станах за подигравка пред цялото даскало, даже неведнъж чувах как мои съученички викат на съучениците ми “ей такава да ти се падне като Поля’’ правех се, че не ги чувам болеше ме страшно много, но си мълчах , учех и исках някой ден всички тези, които ми се подиграваха да дойдат да търсят работа при мен защото повечето от тях бяха наркомани и въобще не бяха стока.

Боли ме при всяка обида и никога до сега на никoй нищо не съм Казвала, за да не изгубя и тези които поне ми се правят на приятели, но аз знам че не е така. Знаете ли колко е гадно да нямаш приятели да си грозна, да обичаш, а човека който обичаш даже да не знае за това, на никoй не го пожелавам.

На никой не пожелавам да плаче вечер за момче което дори не знае че съществувам.

Гадно е да чуваш как съученичките се уреждат в колко часа ще се събират на кафе гадно е като слушам от предпоследния чин какво е било в дискотеката. Не съм излизала на дискотека, а съм на 17, излизала сам само на детски, които училището организира, а половината ми клас даже не присъства на тях.

Знаете ли аз обичам човек, който не знае дори името ми... Обичам го … обичам го и то много, бих дала дори живота си ако знам че поне един път ме хване за ръката, знам че това е невъзможно.

Няма да забравя как една сутрин точно като влизам в училище си изтървах несесера в краката му и той ми каза “ама буцо гледай кво праиш” не можете да си представите какво е да чуеш тази обида от човек, който обичаш .

Много пъти са ми казвали буца, но от него ме заболя най много. Аз знам, че той не е лошо момче, но като е с приятелите си става като тях. Обичам го от далече и ме боли много някои ще каже да си призная пред него .. това е невъзможно защото неговите приятели са почти най красивите в града, а аз съм никоя никoй не познавам с никoй не излизам.

Веднъж в час по информатика той влезе в стаята да поговори с един мой съученик говореха за компютри и спомена, че влиза в чата и си каза ника. Само като разбрах, че мога да си поговоря с него дори и да не е реално, а виртуално сърцето ми трепна.

Нямах компютър семейството ми е бедно не можех да ида и в зала просто не излизам на вън.

Наще ми обещаха, че ще ми вземат, мама изтегли заем, за да ми го купи защото до сега не бях искала нищо голямо от тях. Прекарах си и интернет и ето че диоде момента, в които му видях ничка и му се включих писах му, чатихме дълго почти цяла вечер не мигнах до сутринта най накрая успях направий нещо което исках от дълго време говорихме си това никога нямаше да стане в реалния живот не му казах коя сам, но от интернет доставчика ми ми излезе името и набора по точно потребителското ми има. Разбрах, че е разпитвал за мен. Веднъж дойде в стаята с две мои съученички бяха го прегърнали и ме сочиха той почна да се смее на глас и излезе от стаята.

Разбрах какво беше станало съученичките ми бяха ме наредили пред него и той не ме хареса нормално е, и си го знаех . Само дето не исках той да разбере, че съм аз исках да си говоря с него без да разбере коя съм.

След тази случка му се включих, но той даже не пожела да ми отговори. След това съученичките ми ме бъзикаха, че съм го сваляла в чата, а не съм изглеждала на такава смееха ми се още повече подиграваха ми се обиждаха ме.

Спрях да ходя и на даскало взимах си болнични постоянно. Изостанах доста и в училище не мога повече да се боря, разберете.

Не мога слаба съм омръзна ми не ми се живее това живот ли е?

Никой освен родителите ми не мисли за мен не ме забелязват боли ме и болката не спира.

Някои ще кажат не свикна ли 17 год. е така. НЕ СВИКНАХ ДАЖЕ МЕ боли повече като гледам как се забавляват момичетата на моите години.

Мразя се аз съм виновна за всичко и мисля че няма да издържа дълго. До сега бих се самоубила, но ми е жал за родителите ми и без това никoй освен тях няма да забележи липсата ми на никой не му пука за мен.

Не мога да се боря повече
Мразя се !