Здравейте.

Всъщност не знам защо пиша тази история,тъй като ми е трудно да изразявам мислите си.

Благодаря предварително на хората,които ще отделят от времето си,за да прочетат.

На 17 години съм.Живея с баба си и дядо си,тъй като родителите ми са разведени.От малка свикнах да съм самостоятелна,прилежна в училище и да отговарям на нечии чужди надежди и очаквания.Не мисля,че полагам всичко от себе си,но винаги съм се старала да имам хубави оценки и знания,за да нямам проблеми с родителите си.

И това непрекъснато желание да оправдавам очакванията може би е една от причините за моята самота.

Никога не съм имала приятел.Не смятам,че съм грозна.Не се обличам модерно като другите момичета.Имам собствен стил и не искам да губя индивидуалността си.Живея в малък град и момчетата тук ми се струват повърхностни.Не желая да имам приятел,с който да се "мотая" и ходя по кафета.Искам човек,който е различен,а не поредното клише. Човек със собствено мнение и разбирания,а не конформист без грам индивидуалност.

Може би имам прекалено много изисквания,но дори и да харесам някое момче никога не отвръща на чувствата ми.Не знам защо винаги така се случва..Понякога съм малко странна и се чувствам неразбрана.Излизам с приятелки,те са страхотни момичета,но някак не мога да говоря за чувствата си с тях.

Чувствам се подтисната,защото и баба ми и дядо ми постоянно ме обвиняват за глупости.Че стоя прекалено на компютъра,че не съм яла и т.н.Тежко ми е,защото за абсолютни дреболии ме нараняват ужасно с думите си..

А относно компютъра..единствено той ми е отдушник и мога да бъда някъде другаде..извън реалността.

Преди няколко месеца започнах да си пиша с едно момче. Той е страхотен.

Излизахме,чувствам го като много близък приятел. Но понякога когато си пишем имам чувството,че се влюбвам в него. Но осъзнавам,че това е внушение,защото много искам да обичам някого и да бъда обичана и в неговите очи виждам този човек. Но той е прекрасен приятел,чувствам го като такъв,а понякога се чувствам ужасно объркана относно чувствата ми към него...