Не знам какво става с мен. Опитвам се да разбера какво става с мен, но ми е все по трудно да се разбера. Проблемът ми е в това, че когато бях малка като всеки нормален човек се влюбих, но тъй като бях страшно притеснителна и неуверена естествено не казах за чувствата ми на човека в които се влюбих.
Реших, че като се погрижа колкото е възможно по рядко да го виждам нещата ще се оправят от само себе си нали имаше една поговорка "очи които не се виждат не се забравят" е да ама не. Когато за първи път разбрах че съм влюбена беше някъде лятото между 6 и 7-ми клас. Тогава в 7 клас положих всички усилия за да кандидатствам и да ме приемат, защото забравих да ви спомена, че момчето беше от моя клас живеехме близо, бяхме в една компания. Общо взето виждахме се непрекъснато. Както и да е приеха ме в друго училище и аз правех всичко възможно да не го виждам, а видех ли го най много да му кажа здравей и го отминавах. Забравих да ви кажа че междувременно като всяко нормално момиче бях споделила за чувствата си на една приятелка и както се сещате в крайна сметка той разбра.
И така аз вече учех в друго училище и не се виждахме, но аз все пак не спирах да мисля за него.Когато го виждах го подминавах, но сърцето ми умираше с всяка крачка. Реших, че и това не е достатъчно, и че не мога да го забравя.
Междувременно се изтърколиха 5 години и аз вече завършвах. Въпреки че 5-те години в техникума бяха невероятни имах огромна компания и страшно много познати аз не спирах да мисля за него и не се интересувах от други момчета. Имаше момчета които бяха влюбени в мен аз не можех да им обърна внимание просто сърцето ми се беше затворило за друг.
Ох знам, че се изразявам много объркано, но всичко това толкова много ми тежи и искам да го споделя с някои иначе ще се побъркам. И така завърших техникума, но реших че и това не е достатъчно трябваше да се махна от този град където имаше шанс да го засичам. И кандидатствах. Приеха ме навсякъде където бях кандидатствала. Избрах града, който е най далеч от родния ми любим град.
Просто трябваше да съм далече от него. Изминаха още 5 години. И аз все още не мога да го забравя.
Какво да правя??????? НЕ мога да го забравя? И правя само глупости. Вече дори не знам как така го обичам вече 2 години не съм го виждала. Повярвайте сърцето ми плаче от болка имам чувството, че вече се е превърнало в камък от болката, която толкова години наред изпитвам.
Един ден реших, че ще му кажа и намерих начин да му го кажа. Той каза, че винаги е знаел за чувствата ми. Но си има приятелка, която обича. Искаше ми се да бъдем поне приятели, но както почнахме да си пишем така и спряхме просто изведнъж.
И сега болката вече е ужасна. Не си мислете обаче че само за това мисля, аз имам цели, които съм си поставила и честно да ви кажа слава богу след много мъки и усилия постоянство даже и инат успях да постигна това което искам но....
Но вече се чудя какво е любов? Вече сам на 23 и почвам да се чудя какво е любов?
Обичала ли сам истински? Ако не какво е било всичко това? Фикс идея? Ох не знам.... Само знам, че вече ще се побъркам.
Имам хубава работа, която ми харесва ходя на работа с удоволствие и когато сам там като че ли за малко камъка, който ми тежи на сърцето поолеква, но излежа ли от там и пак почва онази непоносима тежест спираща дъха болката....
Най гадното е, че напоследък вземат да ми минават през акъла мисли, които ме плашат. Страх ме е да не направя някоя глупост, защото все пак има хора които ме обичат въпреки всичко. Ох не знам...
Кажете има ли любов? Споделена? Ако има къде е ?
Помогнете ми не мога повече така.......