Моята история може да ви се стори глупава. Самата аз не мога да повярвам как само ме променят чувствата - разсъждавам по-различно, нетрезво. Чак ме е яд на мен и се чудя сама ли да си бия шамари или пък може би ми се случва нещо хубаво и трябва да му се оставя. Но се страхувам, че ще свърши зле, а още не е започнало даже.

Скайп запознанство - обикновено не го правя, но по други причини този път приех. Говорим си понякога и по gsm - обикновено той се обажда. Отначало не се връзвах на разните там сърчица и целувчици от скайп, дето ми пращаше, но в следващи разговори спомена някои неща за себе си, които ме трогнаха. Каза ми, че не търси страхотен секс, а просто прегръдка и някой, който да го разбира (не беше отправено към мен, че аз съм този някой, а по принцип). А аз съм се чувствала точно така и то много пъти.

Виждам че е самотен и страда. Имал е приятелка, която го е зарязала заради друг. Сега е сам. Виждам в него една чувствителност, която не помня да съм срещала в мъж и в същото време никак не е някакъв лигльо, даже напротив. Животът му е труден. Има образование. Работи друго, но трудно си покрива разходите. Няма да го изкарвам светец, предполагам, че би могъл да спести, ако понамали цигарите и алкохола.

Не съм лудо влюбена, по скоро съм на път да се влюбя. Хващам се, че мисля много за него, правя си разни планове и фантазирам за евентуални срещи, какво бихме си казали, а дори не съм го виждала освен на снимки. Знам, че трябва да се срещнем преди да си правя каквито и да било изводи за после, всъщност и това ще стане скоро. Питам се обаче добре ли е да мисля за сериозна връзка, при положение, че той живее в друг град - на 4 часа път от София (моя град). Как бихме се срещали така?

Друг проблем е, че има някакво хронично заболяване, заради което смята, че ще си иде по-рано от другите. Предполагам, че като се видим лично, ще ми каже повече за това. Не искам обаче да правя такива сметки, защото живота не е обещан на никого от нас и за тези неща никога не се знае.

Питам се още и това любов ли е наистина или просто съчувствие и желание да му помогна. Изпитвам такава нежност към него... И двамата сме самотни и може би ще сме щастливи заедно. Наивно ли е да си го мисля? Ако смятате така, добре - кажете ми го. Може пък това да ми помогне да стъпя на земята.

Аз съм на 23, а той на 31. Въпреки възрастта си, не съм имала сериозен приятел. Водя затворен живот, понякога съм много самотна, а друг път не се сещам за това. Иначе съм позитивна личност - винаги усмихната. Все се страхувам обаче от връзка, а и не исках да започвам, за да не ми пречи в следването, да не ме разсейва. Завършването ми обаче вече е почти факт. Излизала съм с мъже, но или не са ме привличали или пък съм се отдръпвала заради задръжки. Отвращават ме мачовците по дискотеките, които си търсят бройки. Въпреки че съм романтичка и ужасно чувствителна, не се влюбвам често.

Страдах много заради една любов, която исках, а не се осъществи. Може би ще излизам повече, като започна работа - вече няма да имам изпити, може би ще срещна повече хора. Но е факт, че след онзи, заради който страдах, това е първият човек от много време, който буди нещо в мен. Искам и аз да съм щастлива, и аз да си имам някого.

Понякога ужасно ми тежи, че съм сама. А какво ако не срещна друг като него. Толкова рядко чувствата са споделени, а смятам, че и той мисли за мен. Макар, че с интернет никога не знаеш.

Мислите ли, че изобщо имаме някакъв шанс при това разстояние. Дали е възможност за щастие, която трябва поне да опитам да последвам, да си позволя ли да мечтая... Или да направя всичко възможно да сляза на земята и да престана да мисля за него по този начин, ако да бъдем двойка с него е някаква невъзможна цел, която със сигурност само ще ме накара да страдам.