Здравейте на всички читатели!Моята история не е нищо по-различно от историята на влюбена жена, може би и малко банална, но докато четях вашите и се замислих как съдбата си знае работата, и как всяко зло е за добро, и колкото повече боли, толкова след това се чувстваш щастлива.Както се казва след всяка буря идва затишие! :)
Всичко започна преди 3год.В живота ми влезе човека, които обичам и искам този живот да го изживея с него.Макар и на 22 год. аз вече сам наясно, че искам мъжа до мен да е точно той.

Тогава бях 19год. момиче и си мислех, че както мога да обичам аз, така ме обичат и хората около мен. Но не стана точно така, както си го представях.Запознах се с него/момчето което обичам в момента/,исках го и го имах, но го имах за кратко.

Разделихме се, защото той не си позволяваше сериозни връзки, а аз исках това, исках да обичам и да бъда обичана.Болеше, но малко.След известно време се срещахме отново, но бяха само срещи да се видим и да задоволим нуждите си.Пак болеше, но го виждах,знаех че от време на време е мой/само мой/.

Нямах друга връзка и можех да се примеря с това за известно време, като мислих че като мине време той ще разбере, че иска да бъде с мен,само с мен.Но не се получи точно така и отново не получих онова което искам.Затова реших, че е по-добре да боли мъничко,отколкото да мине още време и да боли двойно.

И отново сложих края с мисълта, че никога повече не бих се върнала дори и да го исках.

Мина известно време и аз срещнах друг.Любящ,готов за сериозна връзка, готов да обича и да бъде обичан.И така мина 1год. с него/наричам го В./.Година пълна с любов и разбирателство,чувствах се щастлива, но нещо не стигаше, нещо не беше наред,нямаше ги онези безсънни нощи на наслада,нямаше го онова чувство, когото ме докосваше той/човека който не можеше да ми даде любов/.

В края на връзката си с В. се почувствах като вещ, която някой притежава и знае че няма да изгуби. Любовта на В.се превърна в чувство за притежание и аз си тръгнах.

Отново след това последваха вечери с моята невъзможна любов,но отново само така за задоволяване на нужди.И се повтори отново раздялата и пак нова връзка, но този път кратка.Бях разочарована,наранена и сама.Казах си "КРАЙ", ще бъда сама,не искам връзки,не искам повече да боли.

И наистина бях сама около месец и отново се появи той,моята невъзможна любов.Започна да ме моли да се върна,да идва всяка вечер при мен, но този път аз бях студената, аз бях лошата и човека който наранява.

Не че не ме болеше толкова колкото преди, но се държах, отнасях се така както той се отнасяше/правех се че искам свобода,че исках мимолетни връзки нищо повече/, само дето не го допуснах отново в леглото си.

Беше много настойчив, изтърпяваше обидите ми,изтърпяваше прищевките и капризите ми, само и само да е до мен и да ми докаже, че е разбрал какво е да е без мен,какво е да ме няма до него/защото аз винаги бях до него когато имаше нужда/,а тогава вече не.

Човек разбира колко му липсва един човек когато го изгуби,а тогава това беше се случило вече.И той го разбра.Когато ме изгуби разбра, че ме обича,че няма друг човек който го обича повече от мен и ме искаше повече от всичко/аз също но не го показвах/.И сега след време ние отново сме заедно,минали през всички тези глупости,разбрали че не можем един без друг.

Щастливи сме.Почти живеем заедно и си мислим за бъдещето ни,за нашето общо бъдеще.

Затова нещата не трябва да се насилват,да се предизвикват-всичко идва от самосебе си. Почти съм убедена че ако в началото бях търпяла, бях насилила обстоятелствата,да го принудя да ме заобича,сигурно сега нямаше да си спомняме един за друг и никога нямаше да изживея това, което изживявам сега.
Затова оставете всичко на съдбата,тя си знае работата ;)