Коледа е.Всички са забързани,щастливи,има и угрижени-но нормално е -шарен свят.

Бързам,ужасно много бързам-имам още куп задачи,колежките ме чакат,трябва да отидем и до оня голям магазин,който краде не само пари,но и време,което ми е най-ценно в този момент.Не,невъзможно е да успея-часът е 13.45,автобусът ми е в 15.00 а преди това е оня голям магазин и ....не,все пак ще бързам и колкото да е невъзможно!

Всеки път минавам по един и същи път.Покрай Нея.Признавам си-никога не съм влизала-не заради нещо друго-просто винаги все бързам.Усещам леко побутване по лявото си рамо-няма никой,но аз го усещам.Все едно някой се опитва да ме обърне към Нея,а часът все едно лети...Подчинявам се,обръщам се,влизам,паля свещичката-часът няма значение-толкова ми е спокойно,явно някой друг е бързал-аз не съм...

Излизам от църквата,телефона ми звъни:-Къде ,си?Идвай бързо-чакаме те,закъсняваме!,чувам задъхания глас на колежката.Бързам толкова ужасно,не виждам къде вървя-знам,че трябва да бързам!Нищо не виждам-в главата ми е само-по-бързо,по-бързо....

Дори не чух спирачките.Нещо ме докосва по коляното.БРОНЯ.Бронята на една кола...Не,това не е истина!Аз просто сънувам.Да,но каква е тогава тази кола,която се е залепила за крака ми и защо шофьора е като вцепенен?

Нищо ми няма-даже драскотина-Слава Богу-ще успея да хвана автобуса в 15.00 ч...

Бързам,а усещам как дълбоко и горещо благодаря на онова нещо,което с такава нежност ме подчини и запази.....