Истински истории
Rozali.com » Истински истории » Здраве
Крачка напред?
От: Венус, 03.04.2007
От три години съм обвързана. Още от самото начало с него чувствах спокойствие, все едно винаги сме били заедно. Тръпката от любовта някак си я нямаше - нямаше я страстта. Това леко ме притесняваше, но нали бях щастлива с него. След година и половина се преместих при него.
Истински го исках и бях щастлива. Но всяка сутрин той се събуждаше нервен и недоволен. В един момент се замислих дали е щастлив от факта че живеем заедно. След една седмица от семейния ни живот аз започнах да изпадам в паника (от онази паника където ти е лошо). Започнах да ходя на терапии и да пия лекарства (ако има тема за паническото разстройство мога да споделя опита си:)).
Обяснявах си го със стреса от преместването (преди това никога не бях живяла сама или с мъж). Още тогава започнах да си задавам въпроси - това ли е човека за мен. Делим всичко, не излизаме почти заедно, защото той не харесва приятелите ми, не показва достатъчно уважение към родителите ми. Даже и секс нямах желание да правя.
А съм на 25 години. Да не говорим, че мислех и за деца и той си ме отряза. Свършиха терапиите и лекарствата, вече бях ок, но все още мислех дали съм щастлива или не. И преди три седмици изпаднах в тежка депресия - за един ден. Ако някой знае какво е депресията ме разбира - тя е най страшното нещо и не го пожелавам на никой. В никакъв случай не е просто да не си в настроение. И взех решение да се прибера в къщи. От тук започнаха другите терзания - дали съм взела правилното решение, колко ли страда.
Плачех нон стоп и само мислех за него колко е тъжен. И пак не мислех за себе си, даже и в момента съм така. Той се надява да се върна при него а аз не знам. Минала е седмица от раздялата ни. Един ден съм сигурна в решението ми, на следващия се терзая и искам всичко да си е по старому. И после се сещам за лекарствата. Да уточня сега пак пия, но по леки антидепресанти.
Мисля си как цял живот ще съм на лекарства. Толкова съм объркана и отчаяна. Моля Ви споделете опита си с мен. Даже и на работа спрях да ходя. А съм млада и просто искам да бъда щастлива както и хората около мен да са щастливи.
Истински го исках и бях щастлива. Но всяка сутрин той се събуждаше нервен и недоволен. В един момент се замислих дали е щастлив от факта че живеем заедно. След една седмица от семейния ни живот аз започнах да изпадам в паника (от онази паника където ти е лошо). Започнах да ходя на терапии и да пия лекарства (ако има тема за паническото разстройство мога да споделя опита си:)).
Обяснявах си го със стреса от преместването (преди това никога не бях живяла сама или с мъж). Още тогава започнах да си задавам въпроси - това ли е човека за мен. Делим всичко, не излизаме почти заедно, защото той не харесва приятелите ми, не показва достатъчно уважение към родителите ми. Даже и секс нямах желание да правя.
А съм на 25 години. Да не говорим, че мислех и за деца и той си ме отряза. Свършиха терапиите и лекарствата, вече бях ок, но все още мислех дали съм щастлива или не. И преди три седмици изпаднах в тежка депресия - за един ден. Ако някой знае какво е депресията ме разбира - тя е най страшното нещо и не го пожелавам на никой. В никакъв случай не е просто да не си в настроение. И взех решение да се прибера в къщи. От тук започнаха другите терзания - дали съм взела правилното решение, колко ли страда.
Плачех нон стоп и само мислех за него колко е тъжен. И пак не мислех за себе си, даже и в момента съм така. Той се надява да се върна при него а аз не знам. Минала е седмица от раздялата ни. Един ден съм сигурна в решението ми, на следващия се терзая и искам всичко да си е по старому. И после се сещам за лекарствата. Да уточня сега пак пия, но по леки антидепресанти.
Мисля си как цял живот ще съм на лекарства. Толкова съм объркана и отчаяна. Моля Ви споделете опита си с мен. Даже и на работа спрях да ходя. А съм млада и просто искам да бъда щастлива както и хората около мен да са щастливи.
