Истински истории
Rozali.com » Истински истории » Здраве
Няма виновни "за да се стигне до тук"
От: Ема, 23.07.2007
Здравейте приятели,
Няма история която не съм прочела по темата "изневяра". За моята история коментарите може би ще са закъсняла но бих желала и аз да опиша накратко схемата на моя живот.
И така: "Харесал ме съвсем случайно, на улицата, със сака на рамо връщайки се от тренировка".
Харесването продължи 7 години, през които аз завърших училище, скъсах със спорта, и останах без приятели. "Колко време протича тренировката, колко време чакаш автобуса, колко време си в банята" това бяха въпросите които ме изкарваха от равновесие. Но и това бяха въпросите, за да си мисля, че човека ме обича. Малко ревност на никого не пречи! Но така си мислех само аз!
И така, през 1992 г. станахме семейство. Не е ходил в казармата поради болест. Никога не съм мислила, че тази болест ще обърне живота ми на 360 градуса. Но съдбата не пита. През 1993 г. се роди синът ни, две години след това беше първата хемодиализа на съпругът ми. През цялото време съм била до него, сянката която винаги трябваше да го подкрепя, сянката която седеше с него на балкона за да не посегне на себе си. Ударът както за него така и за нас, неговото семейство беше жесток.
Няма изследване, няма болница която да не съм посетила с него, всеки месец умирах при въпросителната какви ще са изследванията. От лекарите знаех, че колкото повече се бави трансплантацията, толкова органите се увреждат и след време и това единствено спасение ще бъде невъзможно.
Но човекът за когото пожертвах живота си реши "да живее ден за ден, и всеки ден за него е откраднат ден". Това беше логото с което сутрин ставаше и се прибираше в малките часове на нощjа. За него аз не съществувах както и синът му. Нямаше никаква грижа, внимание към малкото му дете, към никого. С една дума студен камък към най-близките.
Но истината не закъсня, сами се досещате. Незная какво да правя, чувствам се като избран домат от пазара, защото по неговите думи той избрал да живее с мен!
П.С. Всичко разбрах след бъбречната му трансплантация, лекарския екип му се смееше какъв човек има до себе си, и с какъв се е захванал. А аз дори му предложих бъбрека си за да му помогна, да има синът ми истински баща, защото пари за операция почти не се събраха, а отчаянието от негова страна нямаше стойност. Ако някой иска може да ми помогне със съвет, друг ако има подобен проблем бих желала да ми сподели дали психологията на неговия човек е същата като на съпруга ми. Благодаря Ви, и лека вечер.
Няма история която не съм прочела по темата "изневяра". За моята история коментарите може би ще са закъсняла но бих желала и аз да опиша накратко схемата на моя живот.
И така: "Харесал ме съвсем случайно, на улицата, със сака на рамо връщайки се от тренировка".
Харесването продължи 7 години, през които аз завърших училище, скъсах със спорта, и останах без приятели. "Колко време протича тренировката, колко време чакаш автобуса, колко време си в банята" това бяха въпросите които ме изкарваха от равновесие. Но и това бяха въпросите, за да си мисля, че човека ме обича. Малко ревност на никого не пречи! Но така си мислех само аз!
И така, през 1992 г. станахме семейство. Не е ходил в казармата поради болест. Никога не съм мислила, че тази болест ще обърне живота ми на 360 градуса. Но съдбата не пита. През 1993 г. се роди синът ни, две години след това беше първата хемодиализа на съпругът ми. През цялото време съм била до него, сянката която винаги трябваше да го подкрепя, сянката която седеше с него на балкона за да не посегне на себе си. Ударът както за него така и за нас, неговото семейство беше жесток.
Няма изследване, няма болница която да не съм посетила с него, всеки месец умирах при въпросителната какви ще са изследванията. От лекарите знаех, че колкото повече се бави трансплантацията, толкова органите се увреждат и след време и това единствено спасение ще бъде невъзможно.
Но човекът за когото пожертвах живота си реши "да живее ден за ден, и всеки ден за него е откраднат ден". Това беше логото с което сутрин ставаше и се прибираше в малките часове на нощjа. За него аз не съществувах както и синът му. Нямаше никаква грижа, внимание към малкото му дете, към никого. С една дума студен камък към най-близките.
Но истината не закъсня, сами се досещате. Незная какво да правя, чувствам се като избран домат от пазара, защото по неговите думи той избрал да живее с мен!
П.С. Всичко разбрах след бъбречната му трансплантация, лекарския екип му се смееше какъв човек има до себе си, и с какъв се е захванал. А аз дори му предложих бъбрека си за да му помогна, да има синът ми истински баща, защото пари за операция почти не се събраха, а отчаянието от негова страна нямаше стойност. Ако някой иска може да ми помогне със съвет, друг ако има подобен проблем бих желала да ми сподели дали психологията на неговия човек е същата като на съпруга ми. Благодаря Ви, и лека вечер.
