Здравейте скъпи подрастващи и вече пораснали жени. Вярвам, че само ние знаем жените знаем какво е да направиш аборт. Искам да споделя с Вас своята болка, защото не вярвах, че може да ми се случи, защото исках от все сърце да имам бебе и бях се зарекла, че ако забременея няма да направя аборт. Е, никога не казвай никога, казали хората.

Имам си приятел от 3 години, след няколко месеца ще заживеем заедно. Миналата година бях ходила на лекар, най-добрият в града (държа да кажа, че живея в голям град), този лекар ми беше казал, че ще имам проблеми със забременяването и ще се наложи медицинска помощ, когато пожелая да имам деца. И така цяла година живеехме с мисълта, че ще е трудно да имаме дете, а и още не бяхме мислили сериозно за това.

На 20 октомври (понеделник)имах рожден ден и реших да си взема тест за бременност, тъй като ми закъсняваше. Оказа се положителен. В продължение на няколко часа бях много объркана, веднага отидох на лекар, прегледа ме и наистина - 3 седмица. Споделих му това, което ми бяха казали миналата година, за изследванията и той направи нови. Установи, че е било грешка. Дойде другият въпрос, да оставя ли детето?

Набързо прецених ситуацията - не работя, не се осигурявам, не мога да разчитам на родителите си, приятелят ми няма да се справи със ситуацията, а и мен самата няма да ме вземат на работа бременна и след раждането също. Записах си час за следващата сутрин за отстраняване на плода. Прибрах се и казах на приятеля си, той беше сломен, защото го искаше, но все пак ме подкрепи и прецени, че това е най-удачното на това положение. На следващия ден отидох и го направих. Не мога да опиша как се чувствах.

Принизена до нула, като нищожество, такава болка никога до сега не бях изпитвала, съжалението е голямо. Мислех да се откажа в последния момент и добре, че не го сторих.

Когато се събудих след упойката, докторите ми казаха да отида след месец на преглед, защото имам симптоми за рак на шийката на матката. И като се замисля и симптомите, които отговарят също ги имам. Излязох от болницата и исках да се затрия. Не мога да си намеря място, не мога да си простя за аборта, не мога да мисля за живота си напред, ако имам рак.

Няма с кой да споделя чувствата си, никой не разбира това, което ние жените изпитваме след такъв момент. Знам, че ще се намери разбиране от жени, изпитали това.

Споделената болка е половин болка. Благодаря ви предварително